ja_mageia

ЗАВРЪЩАНЕ

Това е само заглавието, тъй като трябва да има някакво заглавие, иначе надали ще се случи някакво завръщане. Все още харесвам идеята си отпреди 25 години, че човек трябва да умее да не се връща. По същество идеята е, че трябва еднакво добре да умеем да се връщаме и да не го правим, по-точно да умеем да избираме верния път, нещо с което не се справяме особено добре. В живота на всеки отчетливо се натрапват моменти, в които е трябвало да се върне и други, в които за нищо на света не е трябвало да го прави. Някои от тези моменти вече са скапали живота ни, други продължават усърдно да работят по заданието.

Общо взето в дилемата „вращане-невръщане“, винаги се ориентираме към неправилния вариант, особено ако се замислим продължително. Рядко стигаме до вярното решение и след време се маем как това, което ни се е струвало естествено правилно се оказва наивна грешка и как сме я допуснали. Неминуемо стигаме до изводи от типа: „Трябваше тогава да се върна, вместо да съм такъв инат!“ или „Кой дявол ме накара да се връщам!?!“. Проклятието на неправилния избор действа и когато се опитаме да го надхитрим и предприемем това, което смятаме за тъпо и неправилно, тогава се оказва, че сме го окачествили по възможно най-добрия начин.

Затова не ми се иска да приемам появата ми тук като завръщане, колкото и да прилича на нещо такова – след две години пълно мълчание – нова статия (само дано да си спомня как се качваха текстовете) – просто минавам оттук и това е.

Самото писане е трудно. Повече от седмица избистрям тези две-три страници и все не ми звучат добре. Мислите са много, но отказват да се трансформират в текст. Трудността, като при всяко завръщане, се основава на невъзможността да продължа от там, където съм спрял, което си е напълно нормално, както и безплодните ми опити да го постигна. Установявам, че ми е значително по-трудно, отколкото в началото. (Сигурно за това казват, че е по-добре ново начало, отколкото завръщане.)

А началото се случи преди 4 години (кога минаха?). Като по правило всяка година по това време ме навестява въпроса: Защо поддържам сайт, в който не виждам никакъв смисъл и отдавна не ме вълнува. Още след първата година бях готов да приключа с това си занимание и дори започнах статия за края, поради отсъствието на смисъл, но се оплеснах в друга посока и статията стана „За глупостта”. И оттогава, все с надеждата, че по някое време ще се появи някакъв смисъл, продължавам да имам сайт и ще го има поне още една година. Само че смисълът едва ли ще пристигне сам, „забързан и усмихнат“, май ще се наложи да го търся, с което изобщо не ми се занимава.

Размишлявайки върху съдбата на личния си сайт – да го бъде или да не го бъде, забелязах особено интересно обстоятелство: за първите две години, когато пишех приблизително активно, събрах 200 харесвания (в това число моето собствено и още десетина на близки, които не вярвам да са прочели и някое от заглавията), а за същия период, през който нищо не написах, съм получил още толкова. Ще вземе да излезе, че и да пиша, и да не пиша – същата работа, но второто ми се струва е по-лесно.

Това с харесванията го отчитам само като парадокс, иначе не че държа особено на тях, но ще е надуто неискрено, ако напиша, че изобщо не ме интересуват. Едва около 30% от приятелите ми във ФБ са харесали „Шантавато приключение…”, повечето от останалите не предполагат за съществуването му. В началото ги канех, но отдавна вече не го натрапвам на никого, сигурен съм, че тези, за които е предназначено (в никакъв случай, не е за всички) по някакъв начин ще го открият. За по-сигурно, за да не се случи някоя грешка, на личната си страница не качвам нищо от сайта. Разбрах от един приятел – Любомир Любомиров, че всеки път, когато някой си прави самореклама, умира по един еднорог, ако наистина е така, може да ми връчат някаква награда за приноса ми по опазването на тези митологични създания, макар че изобщо не ги харесвам. Всъщност Фейсбук е най-грандиозната саморекламна агенция, но да не залитам в друга тема.

Разбира се, по времето, през което не съм писал в собствения си сайт, не съм спрял да пиша изобщо. Както казват: Графоманията е болестно състояние. Не съм се отказал от писането, мисля че споменах някъде, че по-лесно ще се откажа от цигарите (което е напълно невъзможно), по-скоро установих, че философските статийки не са точно моята литература. Чувствах се, някак си, като архитект-виртуоз, който се напъва сам да си подреди плочките в банята. И се върнах към голямата си любов – романа.

Миналата година написах едно фентъзи, което изобщо не се получи. Даже имах лудостта да участвам с него в един конкурс. По-точно заради конкурса го завърших десетина седмици предсрочно. Има добро начало и страхотен край, до който, в този му вид, надали някой ще се добере. Има и свежи идейки, които биха могли да се доразвият, но си трябва работа, за която нямам подходящо настроение. Някой ден е твърде вероятно да седна и да го пренапиша.

Всъщност две-три седмици след като го изпратих за участие в конкурса, горях от нетърпение да се захвана отново с него, дори си спомням, че в главата ми се мяркаше някаква „книга втора”, но точно тогава бях ангажиран с други неща и нямах физическа възможност да се потопя в измисления си свят.

Малко по-късно ме връхлетя нова идея и то по такъв настоятелен начин, че не ми даде мира, докато не я разписах. Общо две странички. Първият абзац, който си остана непроменен първи абзац на романа и още десетина, повечето от които впоследствие отпаднаха. Смътно се долавяше нещо, но не приличаше на нищо. Реших, че поне вече съм се освободил от тъпотийката, ще я метна в папка „документи” и ще я забравя, подобно на други такива, но не… Привечер ме завладя отново и сякаш – по-силно. След още десетина страници не знаех какво точно пиша. Повествованието се развиваше на ръба между мистерията и реализма, като самоволно поемаше ту в едната, ту в другата посока. Оставих го за известно време и романът сам избра сюжетните си линии, а аз стъпих здраво върху добрия стар реализъм. По натам всичко тръгна нормално. Истински се забавлявах, докато пишех някой от епизодите, с други – не бе никак забавно. Има едни такива своенравни мисли, които както и да се подредят, все отказват да се съобразят с намерението на автора и звучат по-различно, отколкото в главата му (както и в настоящата статия)…

Защо пиша всичко това?

Смятам, че завърших един добър роман, твърде добър, за да го захвърля в някоя папка, подобно на другите ми съчинения, и никой, никога да не го прочете. Почти изключвам вероятността да го видя на хартия, макар че вече го изпратих в едно издателство. Остава ми възможността да го публикувам в „Шантавото приключение…”

Вместо Завръщане…

 

Коментари  

 
# Надежда 2015-08-09 08:30
Пиши...
Многото мисли малко хаотично ми дойдоха или може би в повече, но все тая, пиши.
Мисълта ти се лее и стилът е... уютен за четене.
Отговор
 
 
# Йордан Бозушки 2015-08-14 12:35
Благодаря!
Многото мисли и на мен ми идват в повече...
Отговор
 
 
# Надежда 2016-12-03 22:41
След година и нещо препрочитане, днес ми дойдоха по-подредени или просто съм попораснала до тях. :)
Отговор
 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Отива при доктора двойка:
- Докторе, я ни вижте по време на секс, Мислим, че нещо не е както трябва.
Започват... Всичко е съвсем нормално - стонове, пъшкания, оргазъм.
Докторът (малко напрегнат):
- Всичко е наред. Не виждам никакви отклонения. Моля, 2,40 лева такса.
Платили и си тръгнали. На другия ден пак.
- Докторе, погледнете пак!
И пак... Пак всичко нормално. Платили 2,40 лева потребителска такса и заминали.
Когато дошли за трети път, докторът не издържал и казал:
- Защо ме мъчите, бе хора?
- Разберете, докторе, аз съм женен, тя е омъжена и не може да се видим нито у нас, нито у тях. Стая в хубав хотел е 100 лева, в евтин хотел е 50 лева, а тук плащам 2,40 лева и другите такси се покриват от Здравната каса.