ja_mageia

ПИСМОТО НА ТАНЯ

pismoto-na-tanyaОнзи ден, един приятел във Фейсбук ми припомни, че „Роб на Свободата” скоро навършва 20 години. Помислих си, че трябва да напиша нещо по този случай, само че… Хората, които ме познават, знаят колко не обичам да говоря за тази книга. За всичките тези години да има, да съм казал две смислени изречения по темата, как бих могъл да напиша цяла статия (да не говорим, че изобщо не ми се пише). Затова:

НИКОГА НЕ Е КЪСНО
Седях в хола пред чаша вино. Бях изключително щастлива, поради няколко причини. Първо – след дълги десет минутни усилия бутилката бе отворена /и цяла/, второ – имах перспективата да се сгрея в студената панелка /края на януари е, а в този район на страната през нощта е измерена рекордната ниска температура – минус 30градуса/. И разбира се – нямах никакво намерение този ден да се хвана да работя, а и не се налагаше в момента. Просто нямаше нищо спешно – аз така съм свикнала с тази професия – всичко да е последния момент, а приоритет – „спешните случаи”. Животът ми се е превърнал в дати, срокове, суха счетоводна материя и добре, че все още в данъчното има стари приятели и познати от „Академията”, че иначе наистина някой път /както казваше един мой приятел/ ще ми падне пердето, пък да става каквото ще, ще хвърля кърпата.
GSM-ът звънна, беше едно от момчетата, на които водех счетоводство, щял да ми донесе документи, да ми каже разни неща. Сетих се, че преди време ме бе попитал за книгата „ Роб на свободата”. Знаех, че имам поне две още някъде. Някъде, но къде точно? Труден въпрос. Имаше едно време, се казва. Имаше едно време, когато, всяко нещо си имаше място и младата ми памет помнеше и във всеки един момент знаеше всяко едно нещо, точно къде се намира – до най-малката подробност и до най малкият предмет /било то копче или игла/ и независимо от теснотията на жилището. Минало, заминало, а днес сме в сферата на хаоса, безпорядъка, с лека амнезия и... все пак още живи.
Започнах забързано да ровя из разни чекмеджета по секцията с цел да намеря въпросната книга. Бързах, защото в този момент се притеснявах, че момчето може да дойде и да види освен външния безпорядък и този, който цари в скритите места. Най-после я открих.
Извадих, сложих я на масата и доволно седнах да чакам момчето. Отпивах от виното, но интересно защо затоплящ ефект нямаше. Колко ли градуса бяха навън – климатикът се задъхваше, една”духалка” допълнително помагаше, а дистанционното показваше едва 17 градуса. В такива градусови ситуации си имах съответна „униформа” – два вида: дневна и нощна. В момента бях с дневната, и хубаво, че я облякох. Не мислех, че някой ще ме потърси за нещо в този мразовит ден и изобщо бях решила да си остана с нощната униформа… а имайки и вино и цигари, този ден просто вече имаме всякакви предпоставки да го пропуснем. И без това снощи първо имаше снукър, после някаква простотия /ама все пак благоприлична/ и после и друго, и друго, и друго – ами то като е студ няма заспиване /то така или иначе си няма заспиване, но тия 30 вече са ми в повече/. И така, та до четири сутринта.
Няма да описвам бойното си дневно снаряжение, за да не стана досадна. Отпих от виното, но като, че ли и то не помагаше. Ама грам. Замислих се. ”Във виното и любовта е истината”. Спомних си за калената чинийка с този изписан един вид „герб” –на фамилията на съпруга ми. Някой негов роднина се бе постарал да издири всички роднини и да събере данни за всички родственици, с кратки описания за тях, снимки и адреси /един вид родословно дърво/. Организира среща на родата, на която на всеки мъжки потомък бе подарена по една папка с материалите и по една такава калена чиния, която да окачи мъжът в дома си на видно място. Спомних си как при последното прехвърляне от едно жилище на друго, чинията просто претърпя, как да кажа „злополука” и се счупи. И като че ли от тук нататък всичко някак си се пречупи.
Абе, какво да описвам – като някакво пророчество. В един момент – всичко свърши, ни вино, ни любов. Счупи се всичко. Да се чуди човек?!!!
Разсъждавайки си в този дух, зъзнейки, в един момент осъзнах, че ни вино ме загрява, ни любов имам на около, нещо друго трябва да се предприеме за оцеляване. Погледнах намерената книга, момчето се бавеше и не идваше. Нямаше какво да правя. Взех книгата и я разлистих. Тя стоеше толкова години вече в нас, а аз така и освен, че запаметих мотото на корицата по-нататък е излишно да обяснявам – дори една страница не бях прочела. Момчето се бавеше и така след два часа, аз бях преполовила книгата и усетих, че вече не ми е студено. Загадъчно някак си – бутилката си бе сравнително пълна.
Всичко е толкова просто и елементарно. Една книга само за няколко минути оказа върху мен въздействие, докато другите приложени преди това методи се бяха оказали безрезултатни. Интересно, защо толкова много години съм имала тази книга, но не съм проявявала интерес да я прочета. Е, чак пък толкова интересно, аз го знам и мога да го обясня, но това е вече друга тема. Вече не ми бе студено.
Благодарих мислено на автора за топлината, която ми вля чрез „черното мастило” и си казах: ”Ето защо е казано по-добре късно отколкото никога.”
Явно е имало причина да не я чета тогава, явно има причина да я чета сега. Всяко събитието се случва, защото преди това са се изпълнили някакви закономерности. Разбира се мога да опиша защо, но това е друга , много по- дълга тема.
От дневното бойно снаряжение, минах след няколко часа към нощното. Така минава цялата седмица. Студ и пустота. Какво да се прави, колкото повече минават годините, остаряваме и ако на младини сме се чувствали в някои моменти сами, то с годините чувството за самота настъпва все с по-бързи темпове, все по осезаемо. Или…”Политнали напред и нагоре, в безпощадно преследване на великото, съвършеното, изящното, прекрасното, безпомощно премигване, когато се озовем на земята, на същото място, безсилни да се справим с ужасяващото несъответствие между Голямото, което носим в душите си и Нищожното, което успяваме да постигнем. Затова твърде често оставаме без път. Без никой…. Затова оставаме завинаги сами…. Сами….” /Това е цитат от книгата ”Роб на свободата”./
Сентенция, която и аз съм я установила за вярна навремето /времето, в което се развиват събитията в тази книга/. Или просто някаква констатация. Какво е? Не ми се ще да кажа, че е абсолютна истина. Колкото и да е ”очевадно”, все пак нека да си оставим един процент извън очевадното.
Загряла се, реших, че и температурата в стаята се е покачила. Реших, че е безопасно да пусна компютъра /ручеше ми нещо при пускане в началото/. Загряването бе придружено и с една друга вълшебна мисъл или направо гениална мисъл – изобщо не е студено, аз просто си въобразявам”.
С” компа” всичко е наред. А защо го включих? Защо не си изпих виното и не се увих, ами ми дойде тая щура идея да вися пред екрана? Сетих се, за сина на моя приятел, скоро идваше рождения му ден, но не помнех точната дата. Започнах да изписвам там някъде в интернет пространството имената на младежа, за да получа нужната информация.
Боже мой, какви ли невероятни неща не се случват като сбъркаш изписването на името. Йордан Божинов изведнъж ме отведе в блога на Йордан Бозушки. Гледам, чета и …..”не вярвам на ….ушите си.”
Виното вече отдавна е свършило, остави друго ми и цигарите – също. Направо трагедия. Ще трябва в близките няколко часа да си наложа страхотна воля да преодолея това препятствие. Единственото положително нещо е – не усещам студ. Часът вече наближа 5. Значи температурите навън са ниски. Единственото утешение е, че скоро новият ден ще настъпи и ще имам възможността да отида да се запася с моите лекарства за лечение /алкохол и цигари/. Както се казва : „Да доживеем, да доживеем поне до утре сутринта...”.

ТНГ 30.01.2012


 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Отива при доктора двойка:
- Докторе, я ни вижте по време на секс, Мислим, че нещо не е както трябва.
Започват... Всичко е съвсем нормално - стонове, пъшкания, оргазъм.
Докторът (малко напрегнат):
- Всичко е наред. Не виждам никакви отклонения. Моля, 2,40 лева такса.
Платили и си тръгнали. На другия ден пак.
- Докторе, погледнете пак!
И пак... Пак всичко нормално. Платили 2,40 лева потребителска такса и заминали.
Когато дошли за трети път, докторът не издържал и казал:
- Защо ме мъчите, бе хора?
- Разберете, докторе, аз съм женен, тя е омъжена и не може да се видим нито у нас, нито у тях. Стая в хубав хотел е 100 лева, в евтин хотел е 50 лева, а тук плащам 2,40 лева и другите такси се покриват от Здравната каса.