ja_mageia

НЕ СИ НЯКОЙ СИ, НЯКОЙ СИ

ne-si-nyakoy-si-nyakoy-siВъв всеки човешки живот е заложено едно основно желание: да бъде значителен. Нашата значителност е качество на живота, без което не би си струвало той да бъде живян и човек всячески се стреми да остави някаква следа, че е живял, да не е все едно, дали е бил за известно време на тази планета или не е бил.
(Тук е очевиден парадоксът, че сега, когато е, човек се стреми да стане нещо после, когато няма да го има, но ще се въздържа от размисъл, за да не отпраша в друга посока.)

Когато човек иска на всяка цена да обяви пред света своето значение, изразходва твърде много енергия и затъва изтощен в своята незначителност. Няма как да станем по-големи от своята готовност да признаем, че сме малки. Само, ако можем да престанем да доказваме, че сме „някой”, бихме могли да проумеем, че не е толкова важно да сме „някой”, а ако това се случи, би могло да ни се стори, че е чудесно да сме такива, каквито сме. Тогава ставаме „някой”. Ако не се чувстваме добре такива, каквито сме, никакви усилия няма да ни помогнат, за да станем по-добре, само още повече ще ни объркат. Всеки от нас е „някой”, никой не създаден само, защото на някакъв Бог му е останал материал и чудейки се какво да го прави си е казал: „Я да сбагря, тука, един Йордан!”. Всеки е достатъчно значим, щом населява този свят и всеки сам по себе си е уникален. Никога преди не е имало такъв като него и няма да има.
Ние вече сме нещо, още от деня, в който сме се родили и приблизително от тогава се опитваме да станем нещо различно. В началото голяма роля играят родителите и наставниците – все още сме никакви, а вече трябва да станем други. Хората смътно си представят какви трябва да бъдат, но със сигурност знаят какви трябва да бъдат другите. Традиционно важно е да ни убедят, че сме несъвършени и трябва¬ да се променим, в противен случай ще постигнем нищо (ще бъдем „никой”). По-късно започваме да се справяме сами. Съвършено ясно е, че не сме съвършени и не сме съвсем очаровани от себе си, но… някак си изобщо не ни се иска да се променяме. Най-често оставаме само с желанието (тъй като, промяната не е напълно възможна), но и то създава достатъчно напрежение в собствения ни живот. Това желание, обгърнато в невъзможност е повод за нещастното ни съществуване. И какво по-голямо нещастие от това: да сме някъде, но да искаме, да бъдем на друго място, да сме някой, а да искаме да сме друг.
Откъде тази необходимост да се променяме? Кой би могъл да знае, какви трябва да бъдем? Ние самите – едва ли.
О, да, разбира се: не печелим достатъчно пари, разсеяни сме и малко непостоянни, нямаме достатъчно свобода в професията си, гневим се и мразим понякога, другите не забелязват труда ни, пийваме си и прахосваме времето си по кръчми и купони, а и образование ни не е достатъчно добро, за сметка на титаничния товар от недостатъци, който мъкнем… Това са нищожна част от преценките, които занижават естествената стойност на живота ни. Ако ги приемем сериозно, те лесно се превръщат в убеждение, че не сме човекът, който искаме да бъдем и започваме неистово смахнато да се борим със себе си, отричайки природата на своето съществуване.
Да, искаме да живеем комфортно, без болести и сътресения. Искаме да сме богати и известни, добри, обичани и свободни. Животът, обаче, си е наумил нещо друго. Течението ни е отнесло далеч от желаната цел. Извършили сме множество грешки и съжаляваме, взирайки се в миналото. Напълно напразно. Нищо не можем да поправим, всичко е свършено. (Както казвам понякога: ако знаех къде ще падна, преди да изляза, щях да си преместя леглото.) И понеже не можем да променим миналото, посягаме на себе си.
Измислената потребност да бъдем не това, което сме, ни отваря широко вратите на глупостта. Най-често нахлузваме зле скроена маска на съвършения идиот, за който се представяме или подражаваме на някой със същата маска. Животът ни е изправен пред две сериозни алтернативи: да бъде пародия или – пародия на пародията.
Не е необходимо да се променяме. Ние сме толкова големи, че причиняваме преживяването на всички неща в живота си, но не успяваме да го забележим, когато успеем – ще разберем, че сме добре така, както сме и тогава ще станем по-добре. Промяната е възможна, когато се приемем в каквото и положение да се намираме, където и да се намираме.
Приемете се такива, каквито сте с пълна всеотдайност. Щастието е функция от приемането. Позволете си удоволствието да бъдете себе си. Не превъзнасяйте недостатъците си и не омаловажавайте достойнствата си, не сте особено важни, но не сте и нищожни. Никой няма право да ви съди. Вие имате право да бъдете себе си.



 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Един адвокат се разболял тежко и го приели в болница по спешност. Негов приятел разбрал за случилото се и притеснен решил да го посети. Отишъл приятелят в болницата и като влязъл в стаята на адвоката, вместо да го завари на легло да пъшка, той сварил юриста седнал на ръба на леглото да прелиства трескаво Библията.

- Какво правиш, бе? Ти луд ли си? Защо не лежиш? - попитал посетителят.
Адвокатът без да му обръща внимание:
- Търся вратички. Търся вратички.