ja_mageia

БЕЗСПОРНАТА НЕСЪСТОЯТЕЛНОСТ НА СПОРА

bezsrnata-nesastoyatelnost-na-spora1От незапомнени времена човек е пленник на заблудата, че в спора се ражда истината. Често хората, като поклонници на тази идиотия, се опитват да извлекат най-доброто от някоя лоша ситуация, като се обявяват за „търсачи на истината” и безнадеждно емигрират в царството на Глупостта.

Това, което защитаваме в споровете са нашите преценки и убеждения, а те не са истина и няма как да породят истина. Когато нещо е истина, то просто съществува и му е съвсем безразлично как го преценяваме и в какво сме убедени, дори, не е нужно да го разбираме – то си е самата истина и не подлежи на спор. Разбира се, възможно е да се вземе една истина и да се установи като позиция, но тогава отпада всякаква необходимост тя да се защитава. В този случай, позицията отстъпва място на истината, която говори сама за себе си. Истината е безспорна и защитата й е съвършено излишна.
За каквото и да се отнася спора, целта му винаги е една – утвърждаване на собствената значимост. Никой не обича да демонстрира своята значимост и не желае да покаже, че се бори за нея, макар всички да го правят постоянно. И в това няма нищо лошо. Всички жадуваме за любов, за собствено достойнство, за разбиране. Всички искаме да заемем значимо място в този свят… Само че, спорът не само не укрепва собствената ни значимост, но й нанася непоправими щети.
Когато печелим победа в спора, можем да сме сигурни, че сме изгубили. Даже опонентът ни да признае нашата правота, той ще намери в главата си излишък от неформални доводи в своя полза. Изгубилият в спора получава удар по своята значимост. Нанася го този, който е успял да наложи своята гледна точка. И това е много сериозна обида, макар че остава скрита и се понася мълчешком. Хората много често си нанасят подобни обиди.
Когато човек получи удар и си замълчи, не означава, че не е засегнат или се е примирил. Обидата ще живее още дълго в съзнанието му. Скритата обида, която винаги възниква при такива случаи, не носи нищо добро. И ние искаме точно този човек да признае собствената ни значимост. Няма как да стане. Побеждавайки в спор ни се струва, че сме повишили своята значимост, някак си приповдигнато ни става, дори ни минава мисълта, че може би сме велики, но само в собствените си възприятия, иначе сме си същите. Това величие за сметка на опонента ни, няма да бъде оценено подобаващо. Не бива по никакъв начин да засягаме чувството за значимост на хората. Всеки опит рефлектира върху нашата собствена значимост.
Понякога победата в един спор може да ни обезпечи с враг за цял живот. Ако сме решили всеотдайно и безкомпромисно да си създаваме врагове, трябва непрекъснато да спорим и доказваме правотата си на всяка цена.
За спора се казва още, че в повечето случаи е неизбежен. Още една заблуда. Никой не може да спори сам със себе си. За тази игра се изискват, поне, двама и не сме длъжни да я играем. В случай, че сме приели да играем, носим цялата отговорност за резултатите, защото без нашето участие не би имало никакви резултати. Ако сме ответна страна, можем да избираме да престанем или да продължаваме. И точно в този избор е цялата сложност, защото вече сме въвлечени в играта, в която опонентът ни говори глупости с патос и вдъхновение, а ние му го казваме и той не желае по никакъв начин да се съгласи с нас. Разбира се, че няма да се съгласи, освен това е гневен. Ние също. Какво можем да направим? Дали, пък да не позволим на някой да твърди неща, с които не сме съгласни. Какво толкова ще се случи - интересите ни надали ще пострадат. Защо, пък да не послушаме глупости?
Има един великолепен начин да настроим другите срещу себе си – да им дадем да разберат колко сме по-добри в сравнение с тях. Можем да го направим по тривиалния начин с изтърканата фраза: „По-умния отстъпва!”, или да се откажем от спора с ехидна усмивка. При такова прекратяване печелим също толкова, колкото и ако сме спечелили самият спор.
Разбира се, има редки случаи, когато спорът е от принципно значение за нас, тогава, когато интересите ни наистина не позволяват да отстъпим от позициите си. Можем да поспорим, но без да се разпалваме особено. Нека бъде нещо като общуване.
Спорът не е общуване. Общуването е процес, в който хората постигат яснота и смисъл в отношенията си. Спорът е точно обратното. Целта на общуването е да се създаде хармония в отношенията. В спора се цели да се изкарат другите неправи, неуки, грешни, виновни и да се доминира над тях, т. е. да се объркат отношенията.
Единственото положително във всеки спор е, че опонентът ни е глупав, поне, колкото нас (след като е приел или предизвикал спора) и имаме равностоен противник.


 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Един българин-бизнесмен завел жена си в Париж. Разбира се, тя веднага го помъкнала от магазин на магазин. Към обяд на следващия ден, той я помолил да го остави на мира, подкрепил молбата си финансово и жена му се съгласила. Тя отново тръгнала по магазините, а той – право в бара, където се запознал с една много приятна парижанка. Разбрали се прекрасно, докато станало дума за парите. Тя му поискала 300 евро, а нашенецът предлагал тридесет. Не могли да се споразумеят за цената и нещата не потръгнали.
Същата вечер бизнесменът завел жена си в един от най-хубавите ресторанти, където, на една маса до вратата, седяло момичето, което срещнал следобед в бара.
- Виждаш ли, мосю? – казало момичето, докато минавали покрай него. – Виж, какво си хванал за твоите въшливи тридесет евро!