ja_mageia

ПОТРЕБНОСТТА ДА БЪДЕМ НЕЩАСТНИ

potrebnostta-da-badem-neshtasnНие сме естествено щастливи, но сме забравили. Припомняйки си детството, възниква някой и друг спомен – нещо, което преди много време, сме знаели и което сякаш не е било. Имаме и рационално обяснение: за децата е нормално да са естествено щастливи, за нас…

На пръв поглед, всички се стремим към щастието, пробваме различни методи, спазваме разни правила… и нищо. Животът, сякаш е решил друго и се случва по съвсем различен начин. Защо става така? Нали това е нашия живот и би трябвало да е такъв, какъвто го искаме. Явно има нещо сбъркано.


Наистина ли искаме да сме щастливи (зная, че звучи глупаво)? Една част от нас много истински го иска, но сякаш има и опозиция – нещо е против това. Самият ум е убеден, че няма значение какво искаме – щастието е невъзможно. Но откъде идва едно такова идиотско убеждение? Ясно е, че съществуват пречки за преживяване и израз на щастието, но не са ли те в същото това убеждение, което се явява следствие и причина. Разбира се, в живота се случват неща, които не причиняваме, но винаги причиняваме преживяването на тези неща и отговорността за това, което правим от нещата е изцяло наша.


Ние искаме да сме щастливи, но не желаем да се разделим с нещастието си. Дълги години сме използвали нещастието за определени цели. Направили сме определени инвестиции в него и сме се приспособявали към своите злочестини, докато те са станали по-съществената част от нашия живот.


Защо се е случило това?
Да се върнем в детството… Когато едно дете е щастливо, никой не му обръща внимание, най-много да му се скарат или накажат, но когато е тъжно и нещастно, всеки му съчувства, всички се грижат за него, говорят му нежно, изпълняват му всички желания... и детето много бързо научава номера: ако искаш внимание, съчувствие, уважение – направи се на нещастен. Когато си щастлив е просто ужасно, сякаш всички са против теб, а когато си нещастен, светът се завърта около теб.


След детството започваме да усъвършенстваме това наше откритие и си създаваме предпоставки да бъдем нещастни. Измисляме си една много специална приказка за нашето нещастие, където нещата са твърде преувеличени и с патос, и удоволствие започваме да я разказваме на всеки. Не вярвам да съществува разумен отговор на въпроси от като: защо трябва да преувеличаваме нещастията си и какъв е смисълът да разказваме на някого за своята мизерия.


Не, това не е психичен мазохизъм. Чрез нашата приказка за нещастието се постига определено удовлетворение. Говорейки за своето нещастие, караме хората ни съчувстват. Това е начин да предизвикваме съчувствие.


А защо ни е толкова необходимо съчувствие? По една прозаично тъпа причина: смятаме съчувствието за любов. То изглежда като любов, но е само един посредствен заместител – имитация. То прилича на любов, но не е. Съчувствието е подаяние, милостиня, обида, а любовта е нещо напълно различно. Просяците се нуждаят от съчувствие, величията, каквито несъмнено сме – от любов. Дават ни съчувствие, защото сме изпаднали в крайна мизерия. Любов можем да получим, само когато сме щастливи.


Съчувствието не само, че не е любов, но е и диаметрално противоположно на любовта. Съчувствието все не достига, човек развива зависимост към него и иска все повече. (Любовта винаги е достатъчна.) Тази зависимост ни подтиква към все по-големи инвестиции в нещастното предприятие. А след като сме инвестирали толкова много, никак не ни се иска да се откажем от нещастието. Онази част от нас, която иска да е щастлива трябва да почака, инвестицията е много по-важна.


А след като не искаме да се откажем от нещастието си, как да бъдем щастливи. Нали каквото избираме, това и получаваме.
Добрата новина е, че потребността ни от съчувствие е неистинна и спокойно можем да се разделим с нея. Както вече казах, ние се нуждаем единствено и само от любов. Можем да забравим и нашата нещастна приказка, така и така, на никого истински не му се слуша. Всеки се прави на заинтригуван, дарява ни съчувствие и бяга (срещал съм убеждение, че нещастието е заразно). Няма да я забравим веднага щом решим, съчиняването и разкрасяването й са отнели доста време. Като начало можем да я осъзнаем и съпоставим с директното преживяване на живота. В нея със сигурност се твърди, че някой друг или специални обстоятелства са отговорни за нашето нещастие. Можем и да си я разказваме вечер преди сън, но на никой друг, докато просто отпадне, а заедно с нея и потребността ни да бъдем нещастни.


Когато преживяваме непосредствено живота, не можем да бъдем нещастни. Ние сме щастливи… Точно тук и в този момент, все едно дали вярваме или не. Другите хора около нас – също и нека за разнообразие да се отнасяме към тях като към щастливи същества, каквито са, за да имат шанса да проявят любовта си спрямо нас. Нищо повече…



 

 

Коментари  

 
# Веселчун 2017-02-06 06:18
Много добра връзка си направил за нещастието в което инвестираме от малки и се научаваме да просим от другите внимание, любов, пари ... и макар да ни се струва че като дете това е някакъв етап - с ужас установявам че тази инфантилност продължава при много хора. Пълно е в настоящето с хленчещи, мързеливи и оплакващи се пораснали хора търсещи съчувствие и подкрепа от други хора и държава ... просяци търсещи подаяние и нищо не правещи да променят нещо ... а и държавата е станала една свръх социална и угаждаща... поздрави
Отговор
 
 
# Йордан Бозушки 2017-02-10 09:48
Радвам се, че статията Ви харесва и благодаря!
Поздрави!
Отговор
 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Господин адвокат, нали ми обещахте, че ще оправдаят жена ми, а ето че са я осъдили?
- Щях да я оправдая, господине, но по време на процеса не можах да се вредя от нея и да кажа и думичка!