ja_mageia

ПОТРЕБНОСТТА ДА БЪДЕМ НЕЩАСТНИ

potrebnostta-da-badem-neshtasnНие сме естествено щастливи, но сме забравили. Припомняйки си детството, възниква някой и друг спомен – нещо, което преди много време, сме знаели и което сякаш не е било. Имаме и рационално обяснение: за децата е нормално да са естествено щастливи, за нас…

На пръв поглед, всички се стремим към щастието, пробваме различни методи, спазваме разни правила… и нищо. Животът, сякаш е решил друго и се случва по съвсем различен начин. Защо става така? Нали това е нашия живот и би трябвало да е такъв, какъвто го искаме. Явно има нещо сбъркано.


Наистина ли искаме да сме щастливи (зная, че звучи глупаво)? Една част от нас много истински го иска, но сякаш има и опозиция – нещо е против това. Самият ум е убеден, че няма значение какво искаме – щастието е невъзможно. Но откъде идва едно такова идиотско убеждение? Ясно е, че съществуват пречки за преживяване и израз на щастието, но не са ли те в същото това убеждение, което се явява следствие и причина. Разбира се, в живота се случват неща, които не причиняваме, но винаги причиняваме преживяването на тези неща и отговорността за това, което правим от нещата е изцяло наша.


Ние искаме да сме щастливи, но не желаем да се разделим с нещастието си. Дълги години сме използвали нещастието за определени цели. Направили сме определени инвестиции в него и сме се приспособявали към своите злочестини, докато те са станали по-съществената част от нашия живот.


Защо се е случило това?
Да се върнем в детството… Когато едно дете е щастливо, никой не му обръща внимание, най-много да му се скарат или накажат, но когато е тъжно и нещастно, всеки му съчувства, всички се грижат за него, говорят му нежно, изпълняват му всички желания... и детето много бързо научава номера: ако искаш внимание, съчувствие, уважение – направи се на нещастен. Когато си щастлив е просто ужасно, сякаш всички са против теб, а когато си нещастен, светът се завърта около теб.


След детството започваме да усъвършенстваме това наше откритие и си създаваме предпоставки да бъдем нещастни. Измисляме си една много специална приказка за нашето нещастие, където нещата са твърде преувеличени и с патос, и удоволствие започваме да я разказваме на всеки. Не вярвам да съществува разумен отговор на въпроси от като: защо трябва да преувеличаваме нещастията си и какъв е смисълът да разказваме на някого за своята мизерия.


Не, това не е психичен мазохизъм. Чрез нашата приказка за нещастието се постига определено удовлетворение. Говорейки за своето нещастие, караме хората ни съчувстват. Това е начин да предизвикваме съчувствие.


А защо ни е толкова необходимо съчувствие? По една прозаично тъпа причина: смятаме съчувствието за любов. То изглежда като любов, но е само един посредствен заместител – имитация. То прилича на любов, но не е. Съчувствието е подаяние, милостиня, обида, а любовта е нещо напълно различно. Просяците се нуждаят от съчувствие, величията, каквито несъмнено сме – от любов. Дават ни съчувствие, защото сме изпаднали в крайна мизерия. Любов можем да получим, само когато сме щастливи.


Съчувствието не само, че не е любов, но е и диаметрално противоположно на любовта. Съчувствието все не достига, човек развива зависимост към него и иска все повече. (Любовта винаги е достатъчна.) Тази зависимост ни подтиква към все по-големи инвестиции в нещастното предприятие. А след като сме инвестирали толкова много, никак не ни се иска да се откажем от нещастието. Онази част от нас, която иска да е щастлива трябва да почака, инвестицията е много по-важна.


А след като не искаме да се откажем от нещастието си, как да бъдем щастливи. Нали каквото избираме, това и получаваме.
Добрата новина е, че потребността ни от съчувствие е неистинна и спокойно можем да се разделим с нея. Както вече казах, ние се нуждаем единствено и само от любов. Можем да забравим и нашата нещастна приказка, така и така, на никого истински не му се слуша. Всеки се прави на заинтригуван, дарява ни съчувствие и бяга (срещал съм убеждение, че нещастието е заразно). Няма да я забравим веднага щом решим, съчиняването и разкрасяването й са отнели доста време. Като начало можем да я осъзнаем и съпоставим с директното преживяване на живота. В нея със сигурност се твърди, че някой друг или специални обстоятелства са отговорни за нашето нещастие. Можем и да си я разказваме вечер преди сън, но на никой друг, докато просто отпадне, а заедно с нея и потребността ни да бъдем нещастни.


Когато преживяваме непосредствено живота, не можем да бъдем нещастни. Ние сме щастливи… Точно тук и в този момент, все едно дали вярваме или не. Другите хора около нас – също и нека за разнообразие да се отнасяме към тях като към щастливи същества, каквито са, за да имат шанса да проявят любовта си спрямо нас. Нищо повече…



 

 

Коментари  

 
# Веселчун 2017-02-06 06:18
Много добра връзка си направил за нещастието в което инвестираме от малки и се научаваме да просим от другите внимание, любов, пари ... и макар да ни се струва че като дете това е някакъв етап - с ужас установявам че тази инфантилност продължава при много хора. Пълно е в настоящето с хленчещи, мързеливи и оплакващи се пораснали хора търсещи съчувствие и подкрепа от други хора и държава ... просяци търсещи подаяние и нищо не правещи да променят нещо ... а и държавата е станала една свръх социална и угаждаща... поздрави
Отговор
 
 
# Йордан Бозушки 2017-02-10 09:48
Радвам се, че статията Ви харесва и благодаря!
Поздрави!
Отговор
 

Добави коментар


Защитен код
Обнови

Изкуството да ни се случват хубави неща

Книгата е подарък за всички потребители на сайта.

       

Не сипвайте на гроба

                         ми вода
На оня свят не искам

                       да се мия,
ако възкръсна нявга

                      от пръстта,
ще бъде само,

                  за да се напия.
Йордан Бозушки



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели