ja_mageia

ПРОШКА

proshkaВъв външните събития няма нищо, което даже и в най-малка степен да определя нашите чувства и усещания. Самите ние създаваме преживяването, че нещо ни се причинява. В действителност, никой не може да ни нарани, ако не го искаме. Само че ние го желаем, при това истински.

Хората правят грешки и това си е съвсем в реда на нещата. Тези грешки понякога ни касаят, но никога не биха ни причинили нещо, достатъчно значително, изискващо „опрощение”. Ние сме тези, които ги разкрасяваме с подобно значение, а и щом ни касаят, по някакъв начин сме предизвикали същите тези грешки. Дори да сме имали глупостта да си причиним нещо такова, не спираме до тук. Можем ведро и спокойно да махнем с ръка, да простим и да забравим, но не… Продължаваме да се ровим непрекъснато в обстоятелството, колко несправедливо са се отнесли към нас, кроим планове за отмъщение или за наказание, мечтаем си за мигът, в който другият ще дойде да ни моли за прошка. Въпреки, че прошката е нещо банално просто, усложняваме нещата и харчим колосални количества жизненост, преди всичко за безсмислена борба със себе си.

Прошката е заложена в човека и всеки е готов да прости, но искаме, прощавайки да отбележим и своята значимост. Често поставяме условия: „Ще ти простя, но не искам това да се повтаря!”, което е сигурна гаранция, че ще се повтори, или: „Ще ти простя всичко, само се върни при мен!”, което е толкова тъпо, че не се наемам да го коментирам. Прошката трябва да е безусловна и веднъж завинаги. Ако грешката се случи отново и ни хрумне, че трябва пак да простим, значи не сме простили първия път. Макар че прощаването си е чисто поведенчески ритуал, не можем да го повтаряме отново и отново.

За да простим, трябва да сме напълно откровени по отношение на това, кого и за какво обвиняваме, като много внимаваме, тъй като навлизаме в опасна територия. (Имаме този навик – да се оказваме виновни за всичко, в което обвиняваме другите.)

Когато прощаваме на някой не го правим за него самия – правим го за себе си. Другият не се нуждае от прошка. Правим тази „прошка” за себе си, за да се освободим от неприятните емоции и да спрем да хабим енергията си за глупости.

Разбира се, не сме длъжни да прощаваме на никой. Можем грижливо да съхраним омразата и гнева си към определен човек чак до смъртта си. Хората непрекъснато го правят, дори се смята, че когато не прощаваме сме твърди, мъжествени, тотални. Въпрос на стил.

Какво всъщност е разкаянието на другите, за което жадуваме.

Когато някой се разкайва и моли за прошка, това всъщност не е това, което изглежда. Всяко разкаяние е абсолютно фалшиво. Когато някой се разкайва, не прави нищо друго освен поправяне на собствения си съсипан имидж.

Да кажем сме били гневени или пияни и сме извършили много и невероятни свинщини. По-късно, когато изтрезняваме (от гнева или алкохола) се чувстваме ужасно и не точно за това, което сме извършили, а за това, че сме се проявили по такъв начин. Винаги сме предполагали, че не сме такива. (Добре знаем колко важни и значими сме.) Такова впечатление сме затвърдили и у другите, а ето че… Ужас! Сега тази представа е разбита. Разрушили сме представата на другите за нас и спешно трябва да поправим нещата. Изпитваното угризение на съвестта е измамно и няма да ни помогне, трябва да предприеме нещо. Нямаме много възможности. Единственото, което ни хрумва е разкаянието. Отиваме и молим за прошка, извиняваме се, казваме хубави неща… И какво точно правим? Ремонтираме пострадалата представа за нас, за нашата значимост. И успяваме. Другите се успокояват – щом сме дошли за прошка, значи сме осъзнали вината си и трябва да ни простят. Ако не могат, това си остава техен проблем, вече сме прехвърлили топката в тяхното поле и те трябва да я отиграят. Ние сме превъзмогнали гордостта или поне такова впечатление създаваме. Сега, ако не ни простят, ние сме добрите, а те лошите (добрия човек умее да прощава). В случай, че не ни простят, техния имиджът е под въпрос, нашият вече е отремонтиран и можем да помислим за някоя нова изненада. Ако ни простят – добре, ако не ни простят, това също е добре.

Изглежда смисълът на тази игра е да установи: кой е по-най-най, защото… ако от време на време си спомняме, че никой не е по-голям от нас, напълно сме забравили, че никой не е и по-малък.



 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Един крадец влязъл в една богаташка къща, след като видял с очите си, как стопаните заминават на кръчма. Пристъпвал бавно в непознатата обстановка и изведнъж чул глас:
- Аз те виждам и Исус те вижда!
Крадецът се стреснал, размахал фенерчето във всички посоки, но не видял нищо. Направил още една крачка и пак чул същия глас:
- Аз те виждам и Исус те вижда! - Крадецът замръзнал и сигурно му идвало да изпадне в паника. Трескаво раздвижил фенерчето, но пак нищо не открил, а гласът проехтял отново:
- Аз те виждам и Исус те вижда!
Чак сега крадецът уловил вярната посока и насочил прожектора натам. На метри от него, от тавана висяла клетка и в клетката папагал, който декларирал отново:
- Аз те виждам и Исус те вижда!
Огромно бреме се смъкнало от плещите на крадеца. Спокойно приближил клетката и някак игриво попитал:
- А ти кой си?
- Аз съм Иван.
- Ха, Иван. Много смешно име за папагал.
- Ми то и Исус е смешно име за питбул, но невярвам да ти е до смях след малко.