ja_mageia

ДА ИМАШ

da-imashЕдно от първите неща, които научаваме в живота е: че трябва да имаме – пари, щастие, възпитание, любов… Нещата, които притежаваме ще осигурят оцеляването и задоволяването ни, ще повишат нашия престиж. Потребността да имаме, лесно и убедително се натрапва като смисъл на живота и човек, чак, се чуди защо са изписани толкова глупости, от толкова мъдри хора в търсене на нещо, което е очевидно.

Понякога толкова лесно постигаме нещо, за което дълго преди това сме мечтали, че дори не успяваме да му се зарадваме. В друг случай, след упорита борба се домогваме до мечтата си и сме толкова изтощени, че усилията ни се струват напразни, а на придобитото не отдаваме значение. Някъде в съзнанието ни проблясва нищожно съмнение, че притежаването не носи така жадуваното удовлетворение, но вече сме завладени от нова идея да имаме и не ни прави впечатление, че изобщо не сме радостни от факта, че притежаваме нещо, за което толкова дълго сме бленували. И политаме отново с надеждата, че следващата придобивка най-после ще ни възнагради с висше удовлетворение. Първите няколко хиляди са били само детски капризи, нищо съществено, даже вече знаем, че не сме ги искали толкова истински, но следващата… Само, ако можехме да седнем зад волана на онзи страхотен автомобил или сутрин да си пием кафето на верандата на онази чудна къща, или да ни назначат на онази подходяща за нас работа, няма как да не бъдем напълно удовлетворени. А ако имахме онази приказна жена или точно този мъж… Мечти… И добре, че не всички се сбъдват.
Но понякога се случват и то сякаш, само да ни покажат, че не сме постигнали точно това, което сме искали. Да кажем ни назначават на същата онази подходяща работа. Разбира се, отдаваме изключително значение на този факт и веднага започват проблемите ни. Амбициозни сме, стараем се и дори сме безупречни, но получаваме само забележки. Шефът, сякаш, ни е намразил още преди да ни срещне, колегите си шушукат зад гърба и ни въвличат в разни интриги. Въпреки сериозното възнаграждение ни се струва, че сме попаднали в ада. Съвсем скоро установяваме, че тук нямаме никаква перспектива за развитие, нито спокойствие, нито възможност да се изявим, нито нормални взаимоотношения и сме сигурни, че старата ни работа (която всеотдайно сме презирали) е била към 300 пъти по-добра.
В друг подобен случай получаваме това, което искаме, придаваме му изключително значение и заживяваме в див страх, че ще го загубим или че някой ще ни го отнеме, което безусловно се случва, щом е толкова важно и много държим на него.
Широко разпространено е мнението, че когато силно искаме нещо, със сигурност ще го получим. Дори има такъв филм, който убедително доказва, че силното желание винаги ще се изпълни. Толкова е хубаво, че сме в състояние да повярваме, макар добре да знаем, че не е така. Когато желанието ни е прераснало в нещо като психоза, в истеричен стремеж да го постигнем на всяка цена, значи никак не вярваме в неговото изпълнение (нещо, в което не вярваме – не се случва) и се опитваме да се убедим, придавайки му изключителна важност. Колкото по-голямо значение придаваме на нашето желание, колкото повече го искаме, толкова по-вероятно е неговото неосъществяване, особено, ако го натоварим и с някое условие от вида: „Ако не получа това, животът ми губи всякакъв смисъл.” или „Ако това се случи, ще бъда много щастлив.” Съществува реална опасност да прахосаме целия си живот за постигането на „делото на живота ни”, което накрая се оказва чиста безсмислица.
Ние сме склонни изцяло се идентифицираме с това, което притежаваме и започваме да вярваме, че сме нещо точно поради него. Когато нямаме нищо – сме никой. Нашите придобивки стават заместител на това да бъдем. Ако имаме много, сме сигурни, че сме много и искаме да получаваме още повече, за да ставаме все повече. Пристрастяваме се, защото това, което имаме ни дава усещането, че сме пълни. Ако нещо загубим, сякаш губим себе си. Тук някъде пропускаме очевидното, че колкото и да имаме, удовлетворение не получаваме. То би било достъпно за нас само, ако можем да даваме. Но щом сме започнали да смятаме, че да имаме, означава да бъдем, вече е изключително трудно да споделяме, нали колкото по-малко имаме, толкова по-малко ще бъдем или сме в състояние да дадем, само, за да получим (което си е получаване). Всяко даване окачествяваме като обедняване. Даване без да получим нищо в замяна, възприемаме като измама. Как да получим удовлетворение? За да го постигнем, трябва да се откажем да определяме себе си, чрез това, което имаме и да станем тези, който сме в действителност. Даването е в основата на човешката ни същност. Ние сме в този свят, за да споделяме.
Само че преди това, трябва да се отървем от собствените си представи за това, как би трябвало да стоят нещата и да прогоним всички мисли, че сме по-добри или по-лоши от който и да е друг (тези сравнения са изрядни само въз основа на нашето имане).
Нямам в предвид да се откажем от всичко, което притежаваме и да не се стремим към нищо. Само да не му придаваме голямо значение и да не се обозначаваме с него. Да му се радваме, но да сме готови всеки момент да го загубим. Изобщо, трябва да напуснем системата „печалба-загуба”, която е натрапена в нашето съзнание и да приемем, че сме спечелили, дори когато няма никакви доказателствата за това.
Тогава бихме могли да се почувстваме удовлетворени от всичко, което ни се случва – да изпитваме радост от всяка работа, от дребните неща, които получаваме, от взаимоотношенията ни с другите, от всяко влюбване…
Вече имаме всичко.



 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Разговарят двама лекари, обсъждат професионални проблеми:
— Представяш ли си, лекувахме един от една болест, а той умря от съвсем друго.
— Лошо работите! При нас в отделението от каквото ги лекуваме, от това и умират...