ja_mageia

СТРАХ

straxНашият свят е устроен така – да оправдава напълно страховете ни. Най-много сме обсебени от онова, което ни плаши, тревожи, безпокои, потиска или предизвиква недоволство. Така в продължение на хилядолетия се е формирала човешката психика и ние доброволно сме се заточили в затвора на най-древното и най-силното чувство. Вратата е отключена, но и през ум не ни минава да излезем навън. Нали точно там е всичко, от което се страхуваме. Чрез тази илюзия, безразсъдно ограничаваме това, което сме готови да преживеем и онова, което сме готови да позволим да се случи в живота ни.

Ние не искаме да се страхуваме и възлагаме своите надежди на смелостта. Смята се, че ни е необходима смелост, а тя не съществува. Смелостта е само маска, нищо повече. Пасва идеално на най-страхливите, тези, които карат, другите да се страхуват, за да могат да се чувстват спокойни. Надявайки я, те се стремят с изпреварваща маневра да демонстрират сила и да скрият страховете си. Страховете са във всяко съзнание, но никой не желае да показва своя страх, страхът е слабост и демонстрирайки го, ще ни накарат да се страхуваме още повече. Хората обичат да правят точно това. Веднъж щом разберат, че някой е по-слаб от тях – започват да удрят силно, да унижават слабия и да се наслаждават на своето превъзходство. Истински безстрашният човек не изглежда смел, но нито се страхува от някого, нито кара някой друг да изпитва страх от него. Не се безпокои за бъдещето, не пресмята, не се плаши от последствията, приема всякакви предизвикателствата и не защото няма страхове, а въпреки всичките си страхове. Страховете присъстват, както у всеки, но не го вълнуват, дори не се замисля за тях.
Разбира се, много по-лесно е „който се страхува от вълци да не ходи в гората” и точно това правим, но ако, все пак отидем, съществува сериозна вероятност, вълците да изядат страха ни. Ако приемем предизвикателството, после – отново и отново, страховете ни малко по малко ще изчезнат. Навлизането в гората ще ни даде невероятно усещане. Сърцето ни сякаш ще започне да бие отново и ще се почувстваме напълно живи.
Щом не искаме да се страхуваме, просто не трябва да мислим за източника на нашия страх и равнодушно да го подминаваме, така страхът ще изчезне от главите ни. Да изхвърлим нещо от живота си не предполага да го избягваме, а да го игнорираме. Да избягваме нещо означава, че сме го допуснали в живота си и активно се мъчим да се отървем от него. В горния случай, ако пристъпваме с плахи стъпки и си повтаряме, че в тази гора няма вълци, пък и да има, те не са толкова страшни, ще е съвсем нормално, зад всеки храст да виждаме вълк и то от най-страшните. Когато игнорираме страха и не реагираме на появата му, той остава някъде отвън и се оказва липса в живота ни.
Нашите страхове са от недействителността и съществуват само в съзнанието ни, като сложна компилация от евентуалности. Ние се страхуваме от неща, които могат да се случат. Може да ни наранят, можем да нараним, можем да се осакатим, да обеднеем или да умрем… Сякаш е повече от нормално да се страхуваме, освен ако не предположим, че нашият страх с нищо не може да промени това, което още не се е случило, а само да парализира естествения ход на нещата.
Когато се страхуваме от нещо, то започва да ни преследва навсякъде и непременно се случва, понякога толкова причудливо се подреждат нещата, за да се осъществи идеята „Страх”, че ситуацията изглежда като абзац от фантастичен роман. И не според законите на Мърфи, а защото сме постигнали емоционална обвързаност с онова, от което се страхуваме. Мразим го и го презираме, започваме да се борим активно с него, а всъщност, полагаме всички усилия, то да се засели в живота ни.
Общо погледнато, съществуват хиляди неща, достойни за нашия страх, но в настоящия момент не ни вълнуват особено. Сякаш сме забравили за тях и те за нас и не ни се и случват. Реализират се само тези, които много силно желаем да избегнем. Така, това от което сме се страхували се случва, което става доказателство, че е имало за какво да се страхуваме и се изпълваме с нови страхове, които ни позволяват да продължим да пропускаме нещата от живота. Страхувайки се, започваме да пресмятаме, планираме и взимаме предпазни мерки. Не можем да рискуваме, непознатото ни плаши, не смеем да започнем нищо ново, а и дори да започнем, сме особено предпазливи. Не успяваме да постигнем дълбоки взаимоотношения, успехът се превръща в илюзия. Застиваме неподвижно да не би да направим нещо погрешно и да се осъществят най-смелите ни страхове.
Страховете ни блокират и не ни позволяват да напуснем сивия и скучен оазис, който сме нарекли: нашия свят. В действителност нашият свят е значително по-огромен, но ние сме като закотвени в близост до познатия бряг. Тук сме в безопасност и ни е комфортно, нищо не може да ни нарани, нищо не може да ни изненада, всичко ни е наред… но не съвсем, не сме удовлетворени, нещо ни липсва… Разбира се – шантавото приключение, в което започваме да чувстваме, че животът не е просто скука…


 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Господин адвокат, нали ми обещахте, че ще оправдаят жена ми, а ето че са я осъдили?
- Щях да я оправдая, господине, но по време на процеса не можах да се вредя от нея и да кажа и думичка!