ja_mageia

ВЕЧНОТО ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО

vechnoto-predizvikatelstvoНа даден етап от живота си срещаме реално човешко същество, в което се влюбваме. Получаваме ответно внимание и започваме любовна игра. То е личност също като нас, не е домашен любимец, нито играчка. Има си свой собствен свят, свои чувства и емоции. Искаме да го опознаем и да надникнем в душата му. Искаме да го обичаме и смятаме, че това е най-лесното… Но скоро установяваме, че не е чак толкова. Човекът, който сме срещнали не изпълнява нашите очаквания (и през ум не ни минава, че не е длъжен да го прави). Много скоро извършва нещо, което е в пълна дисхармония с нашите чувства, емоции, с нас самите и става трудно. Да обичаш някой се оказва сериозно предизвикателство.

Замисляме се. Дали това е наистина човекът, с който ще преживеем голямата си любов. Какво ли ще излезе от това? Ами ако… Тази връзка започва да ни плаши, но още повече ни се иска да сме с него и да го разгадаем.


Уплашени сме че ще ни нарани, ще ни изостави, или ще поиска повече, отколкото можем да дадем… От друга страна се страхуваме от самотата и омотавайки се в тези страхове, създаваме абсурд, който наричаме любов (самият страх е липса на любов). Прикриваме, преструваме се и мамим… На другия позволяваме да проникне до някъде, но не и до самата ни същност. Около нея сме изградили защитна стена и всичко спира пред нея. Нашите страхове са ни убедили, че тази стена ще ни предпази от неприятности. Това е илюзия. Защитната стена ни предпазва само от истинските преживявания и трансформира играта в битка, която със сигурност ще загубим.


Любовта се превръща тежка конфронтация, в кавга, в нещо изключително грозно. Влюбените стават противници и са в непрекъснат конфликт – борят се, карат се и се правят нещастни един друг. Дори противникът да извърши нещо мило и съзидателно, го приемаме като белег за особено коварство с цел да ни измами, нашите лошотии са от благородни подбуди. Сякаш любовта е идиотщина, която поражда нещастие и нищо друго. Когато сме сами, се чувстваме спокойни и релаксирани, когато сме с любимия, се появява напрежение. И се страхуваме. Нормално е. Присъствието на противника ни стресира и изнервя. Във всеки миг има вероятност да бъдем разкрити и да вземе надмощие. Непрекъснато трябва да пресмятаме всеки детайл от нашата фалшивост. Трябва да преценяваме точно коя маска е най-подходяща за дадена ситуация.


Затова и сме толкова различни. Днес сме едни, утре други и никога себе си. Всъщност, ние не знаем кои сме. Ние сме загадка за самите нас. Можем да я разгадаем, само, когато се разтворим в другия, но точно от това се плашим. Единствения път за разкриване на загадката е любовта. Онази любов, която е активно проникване в душата на другия, при което му позволяваме да проникне в нас, докато двете същности се слеят. Така узнаваме тайната на човека, който обичаме и нашата собствена. Без да се случи тази взаимност, познанията ни за нас и за другите остават на ниво: предметни характеристики. Ето защо непрекъснато се стремим към взаимност. Но се и страхуваме и създаваме измамна такава. Въобразяваме си, че можем да разкрием тайната на другия, без да му позволим да докосне нашата. Понякога успяваме (ако сме по-силни и изящно фалшиви) да навлезем все по-дълбоко в него, но намираме само разочарование, вместо това, което търсим и не защото другият е празен, а защото нас ни няма. Няма сливане.


В друг случай, се отдаваме напълно, но когато почувстваме, че сме в едно странно състояние на безтегловност и разпиляност, сякаш пропадаме в празно пространство, се изплашваме и се отдръпваме назад, защото сме неспособни да приемем това, което се случва и предпочитаме да останем в стабилното положение, в което сме били.


Опитваме отново, но ние сме способни с пределно удоволствие да играем на едни и същи глупави игри, отколкото да осъзнаем какво в действителност правим, затова пак се проваляме.


Постепенно намалява желанието ни да разберем тайната на любовта и привикваме с измамната взаимност. Ставаме все по-безчувствени и нечувствителни, но си имаме съучастник. Какво като я няма любовта, дори, вече не вярваме в нея. Основната потребност на човек е да свърже живота си с друг, за да се избави от затвора на своята изолираност. Не искаме да останем сами и сме готови на всякакви компромиси. Любовта като убежище от самотата е вид невроза. Не можем да живеем сами, защото най-дълбоката ни същност (онази същата) копнее, вечно се надява, гладува и жадува… за взаимност.


Истинската взаимност съществува. Любовта като непрестанно предизвикателство е чудесен феномен. Човек е напълно безпомощен в ръцете й, но тази безпомощност е най-прекрасното преживяване. Трябва само да приемем риска да обичаме. Всички го можем, то е в нас, преживявали сме го, но сме блокирани от страховете си. Не можем да обичаме, не защото се страхуваме, а се страхуваме, защото не можем да обичаме.


 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови

Изкуството да ни се случват хубави неща

Книгата е подарък за всички потребители на сайта.

       

Не сипвайте на гроба

                         ми вода
На оня свят не искам

                       да се мия,
ако възкръсна нявга

                      от пръстта,
ще бъде само,

                  за да се напия.
Йордан Бозушки



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Влиза един пич в една кръчма и сяда пред бара.
- Барман, една водка за мен, една за теб и една за оркестъра!
Барманът му налял. Пичът бил екзистенциалист – седял си тихо и си поркал. След малко заръчал отново:
- Една водка за мен, една за теб и една за оркестъра! - Оркестърът го поздравил със следващата песен, барманът се опитал да го заговори, но не се получило. Пичът бил екзистенциалист и потретил поръчката. После още три пъти:
- Една водка за мен, една за теб и една за оркестъра!
Само че малко се изморил или му омръзнала обстановката, та се обърнал към бармана:
- Знаеш ли, приятелю, има една малка подробност – нямам никакви пари.
Барманът бил каратист, натупал го хубаво и го изхвърлил.
На другия ден, приблизително по същото, в същата кръчма влиза същия пич и сяда пред бара.
- Барман, една водка за мен и една за оркестъра!
- Ха, ами за мен няма ли?
- За тебе няма – пичът поклатил назидателно глава. – Да си мислил вчера, преди да скочиш да се биеш.