ja_mageia

ВЕЧНОТО ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО

vechnoto-predizvikatelstvoНа даден етап от живота си срещаме реално човешко същество, в което се влюбваме. Получаваме ответно внимание и започваме любовна игра. То е личност също като нас, не е домашен любимец, нито играчка. Има си свой собствен свят, свои чувства и емоции. Искаме да го опознаем и да надникнем в душата му. Искаме да го обичаме и смятаме, че това е най-лесното… Но скоро установяваме, че не е чак толкова. Човекът, който сме срещнали не изпълнява нашите очаквания (и през ум не ни минава, че не е длъжен да го прави). Много скоро извършва нещо, което е в пълна дисхармония с нашите чувства, емоции, с нас самите и става трудно. Да обичаш някой се оказва сериозно предизвикателство.

Замисляме се. Дали това е наистина човекът, с който ще преживеем голямата си любов. Какво ли ще излезе от това? Ами ако… Тази връзка започва да ни плаши, но още повече ни се иска да сме с него и да го разгадаем.


Уплашени сме че ще ни нарани, ще ни изостави, или ще поиска повече, отколкото можем да дадем… От друга страна се страхуваме от самотата и омотавайки се в тези страхове, създаваме абсурд, който наричаме любов (самият страх е липса на любов). Прикриваме, преструваме се и мамим… На другия позволяваме да проникне до някъде, но не и до самата ни същност. Около нея сме изградили защитна стена и всичко спира пред нея. Нашите страхове са ни убедили, че тази стена ще ни предпази от неприятности. Това е илюзия. Защитната стена ни предпазва само от истинските преживявания и трансформира играта в битка, която със сигурност ще загубим.


Любовта се превръща тежка конфронтация, в кавга, в нещо изключително грозно. Влюбените стават противници и са в непрекъснат конфликт – борят се, карат се и се правят нещастни един друг. Дори противникът да извърши нещо мило и съзидателно, го приемаме като белег за особено коварство с цел да ни измами, нашите лошотии са от благородни подбуди. Сякаш любовта е идиотщина, която поражда нещастие и нищо друго. Когато сме сами, се чувстваме спокойни и релаксирани, когато сме с любимия, се появява напрежение. И се страхуваме. Нормално е. Присъствието на противника ни стресира и изнервя. Във всеки миг има вероятност да бъдем разкрити и да вземе надмощие. Непрекъснато трябва да пресмятаме всеки детайл от нашата фалшивост. Трябва да преценяваме точно коя маска е най-подходяща за дадена ситуация.


Затова и сме толкова различни. Днес сме едни, утре други и никога себе си. Всъщност, ние не знаем кои сме. Ние сме загадка за самите нас. Можем да я разгадаем, само, когато се разтворим в другия, но точно от това се плашим. Единствения път за разкриване на загадката е любовта. Онази любов, която е активно проникване в душата на другия, при което му позволяваме да проникне в нас, докато двете същности се слеят. Така узнаваме тайната на човека, който обичаме и нашата собствена. Без да се случи тази взаимност, познанията ни за нас и за другите остават на ниво: предметни характеристики. Ето защо непрекъснато се стремим към взаимност. Но се и страхуваме и създаваме измамна такава. Въобразяваме си, че можем да разкрием тайната на другия, без да му позволим да докосне нашата. Понякога успяваме (ако сме по-силни и изящно фалшиви) да навлезем все по-дълбоко в него, но намираме само разочарование, вместо това, което търсим и не защото другият е празен, а защото нас ни няма. Няма сливане.


В друг случай, се отдаваме напълно, но когато почувстваме, че сме в едно странно състояние на безтегловност и разпиляност, сякаш пропадаме в празно пространство, се изплашваме и се отдръпваме назад, защото сме неспособни да приемем това, което се случва и предпочитаме да останем в стабилното положение, в което сме били.


Опитваме отново, но ние сме способни с пределно удоволствие да играем на едни и същи глупави игри, отколкото да осъзнаем какво в действителност правим, затова пак се проваляме.


Постепенно намалява желанието ни да разберем тайната на любовта и привикваме с измамната взаимност. Ставаме все по-безчувствени и нечувствителни, но си имаме съучастник. Какво като я няма любовта, дори, вече не вярваме в нея. Основната потребност на човек е да свърже живота си с друг, за да се избави от затвора на своята изолираност. Не искаме да останем сами и сме готови на всякакви компромиси. Любовта като убежище от самотата е вид невроза. Не можем да живеем сами, защото най-дълбоката ни същност (онази същата) копнее, вечно се надява, гладува и жадува… за взаимност.


Истинската взаимност съществува. Любовта като непрестанно предизвикателство е чудесен феномен. Човек е напълно безпомощен в ръцете й, но тази безпомощност е най-прекрасното преживяване. Трябва само да приемем риска да обичаме. Всички го можем, то е в нас, преживявали сме го, но сме блокирани от страховете си. Не можем да обичаме, не защото се страхуваме, а се страхуваме, защото не можем да обичаме.


 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

- Пишете! Черепна травма на главата…
- Може да е черепно-мозъчна – плахо вметнал практикуващият студент.
- Не ми се вярва да има мозък, иначе би ли завел любовницата си на рожден ден на жена си.