ja_mageia

КОГАТО СВЪРШИ ЛЮБОВТА

kogato-svarshi-lubovtaГоворейки за любов, хората много често злоупотребяват с тази дума, за да прикрият, че в действителност не знаят как да обичат. Твърде лесно окачествяваме някое наше отношение като любов. Обогатяваме го с нашите преценки, убеждения, предположения… Добавяме обвързаност и желание за притежаване, докато придобие напълно пародиен характер и заживяваме в него, като в кошмарна приказка, в която любовта не само че не присъства, но и няма никакъв шанс да се появи.

Да, имало е страст, привличане, положителни емоции, но това не е любов. По-скоро е като някакъв сън, от който много скоро реалността безцеремонно ни изважда и внезапно забелязваме, че другият има черти, които не ни се нравят, не вярва в същите неща като нас, има интереси, които ни се струват странни…, но преценяваме, че ще се промени под действието на любовта, която я няма. Възможно е, дори, да забележим отсъствието й, но само, за да изпаднем в друга заблуда: Ще дойде по-късно, в процеса на съвместния ни живот. Нищожно вероятно.

Една от основните причини любовта да не се случи е недостигът на наше участие. Ние си мислим, че след като сме привлекли другия, след като сме го накарали да усети нашата потребност, сме свършили всичко и можем да се отпуснем, наслаждавайки се на обичта му. Това би могло да се сбъдне, само че сме го оставили да се нуждае, а от състояние на нужда не може да се обича. (Не можем да обичаме някой или нещо, от което се нуждаем.) Прекалено много надежди възлагаме на другия, но той, най-често не се оказа в хармония с нашите очаквания. Не е и длъжен, но се чувстваме измамени. Другият също – и той е имал някакви очаквания, които са останали неудовлетворени.

Все още не сме разбрали, че любовта не се е случила, а вече сме заедно. И тук ни се разкрива една чудесна възможност – да бъдем заедно нещастни. Били сме нещастни всеки сам за себе си, а сега сме нещастни заедно. Взаимно се правим нещастни и наричаме тази взаимност любов. Преди сме били отчаяни и обезверени в самота, сега заедно се чувстваме обезверени и отчаяни. Но е различно… Когато сме били сами, не сме имали кой знае какъв избор, освен да обвиним себе си за своето нещастие. Сега можем да стоварим вината върху другия. Нашите грешки са всъщност негови грешки, защото, ако той не бе направил онази глупост и ние нямаше… Нашите схващания са правилни, а тези на другия – погрешни. Точно той ни прави нещастни. Особено настървено проектираме върху него нашите слабости, които не ни се иска да признаем. В случай, че ревнуваме, обвиняваме другия, че ревнува, ако се страхуваме – уплашен е другият, когато не можем да приемем себе се, обвиняваме другия, че не ни приема такива, каквито сме… Ние сме добри, с нас всичко е наред, обаче другият... „Другият е Ад” (Сартр) Какво можем да направим. Нищо не зависи от нас. Е, поне, нашата значимост си остава ненакърнена, дори я утвърждаваме, стъпили на неговите рамене. В сравнение с него ние сме изключителна, забележителна личност. Странна работа: от тази констатация не ставаме по-щастливи, дори сякаш, нещастието се степенува.

Някъде по това време си правим погрешното заключение, че любовта е свършила. Чувстваме се измамени, но трябва да се примирим, тъй като не можем да живеем сами, трябва да сме с някого и да се приспособим към изискванията му. Да го понасяме и да го търпим, отчитайки това като необходимо зло, което се оказва не толкова трудно. Оглеждайки се наоколо, установяваме, че нашето взаимоотношение е напълно нормално. При всички е нещо подобно, макар да го прикриват умело и да изглежда като при нас. Измисляме си някакви игрички или се нарочваме за „жертва на любовта(?!)” и така можем да поддържаме отношението цяла вечност. Само душата понякога се бунтува и настоява за нещо истинско, но Умът лесно се справя с претенциите й, той най-добре знае кое е правилно и стойностно за нас.

В някои случаи осъзнаваме, че губим свободата си, при това напълно безсмислено. (В истинската любов това е невъзможно да се случи.) Рано или късно, човек започва да мрази всичко, което ограничава свободата му. Така отношението ни достига до качествено ново състояние – омразата, което ни идва в повече и започваме да мислим за закриване на „любовния сезон”.

Ето ни сега проблем. Не можем просто да застреляме от упор онова, което доскоро сме наричали любов. Всички онези думи… Ще излезе, че сме лъгали, че сме лоши. Нашата значимост е в опасност. Трябва някак си да извъртим нещата. Измисляме си подходящ сценарий и бавно започваме да убиваме отношението. Тук са възможни всякакви драматични обрати. Можем, дори, подмолно да убедим другия да свърши „мръсната работа”. Но в един момент, ни писва от неговата безчувственост и сами поставяме точката. Преживяваме убийството и оправдаваме себе си като извършители. „Добре, че всичко приключи.” Всъщност, още не сме приключили. Остава да докажем колко сме били прави и че е било напълно нормално да напуснем това отношение. За целта създаваме нов филм…

Останали сме с впечатлението, че сме унищожили любовта. Възможно е да чувстваме малко вина. В действителност, нищо такова не се е случило. Не можем да унищожим нещо, което не го е имало. Ако е имало любов, няма как да я унищожим. Тя може да премине през всички трудности, които реалността създава и да става все повече. Да свърши е невъзможно.
Любовта има само начало…


 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Един крадец влязъл в една богаташка къща, след като видял с очите си, как стопаните заминават на кръчма. Пристъпвал бавно в непознатата обстановка и изведнъж чул глас:
- Аз те виждам и Исус те вижда!
Крадецът се стреснал, размахал фенерчето във всички посоки, но не видял нищо. Направил още една крачка и пак чул същия глас:
- Аз те виждам и Исус те вижда! - Крадецът замръзнал и сигурно му идвало да изпадне в паника. Трескаво раздвижил фенерчето, но пак нищо не открил, а гласът проехтял отново:
- Аз те виждам и Исус те вижда!
Чак сега крадецът уловил вярната посока и насочил прожектора натам. На метри от него, от тавана висяла клетка и в клетката папагал, който декларирал отново:
- Аз те виждам и Исус те вижда!
Огромно бреме се смъкнало от плещите на крадеца. Спокойно приближил клетката и някак игриво попитал:
- А ти кой си?
- Аз съм Иван.
- Ха, Иван. Много смешно име за папагал.
- Ми то и Исус е смешно име за питбул, но невярвам да ти е до смях след малко.