ja_mageia

ВРАГЪТ В КЪЩИ

ВРАГЪТ В КЪЩИЗапознайте се! Това е Лили. Тя е на 23 и почти лети към МОЛ-а на крилете на щастието. Най-после дългожадуваните обувки ще станат нейна собственост. О, миг на безкрайна радост! Разбира се, че е развълнувана, усмихва се малко идиотски на всички и прилича на внезапно пораснало дете. Пред магазина спира за миг, възвръща хладнокръвието си и влиза. Дори успява да закрепи върху лицето си делнична, леко отегчена физиономия.

Дано продавачката не си спомни, че е мерила същите обувки преди седмица и няколко пъти преди това. Но момичето зад щанда е прекалено заето да се възхищава на ноктите си и не й обръща никакво внимание. Лили посяга към своя блян и в този момент се смразява. Не, това не може да е истина. Цената на обувките е 220 лв., а тя има само 200 и някакви дребни за кафе. Нещо се обажда в главата й: „Ама как може да си такава патка, защо не си взе повече пари!?”. Лили е объркана, стои на сред магазина и в главата й има достатъчно хаос за създаване на цял един нов свят. В този момент „нещото” отново се обажда: „Ама той Иво е виновен. Нали той ти каза снощи, че тези обувки не може да струват повече от 200 лв.”
Въпросният Иво е бил вчера заедно с Лили в МОЛ-а и дори е промълвил: „Страхотни са!” по повод на обувките, но само от благоприличие и да не покаже пълната си незаинтересованост. Иначе цялото му внимание е било ангажирано от екипите на ФК „Барселона”, на съседната витрина. Напълно логично той няма и най-бегла представа колко може да струват едни луксозни дамски обувки и никога не говори за неща, от които не разбира. Тези факти преминават като мълния през главата на Лили, но „нещото” продължава да твърди: „Да, точно Иво ти каза… Ами сега какво ще правиш? Може като дойдеш утре вече да ги няма.” Това е достатъчно абсурдно, но на Лили се струва най-вероятното нещо в света. „Ама, разбира се! Какъвто съм си кърък! Ще дойде следобед някоя повлекана и ще ги купи. Моите обувки.” Тази мисъл я сразява окончателно, измъква се от магазина и се улавя за парапета, защото усеща, че всеки момент би могла да се разпадне. Какво да направи сега? Дори да хване такси, пак не би успяла, след по-малко от час трябва да се яви на интервю, после на работа. „Обади се на Иво! – обажда се отново „нещото”. – Той работи наблизо, за колко време ще отскочи и ще ти донесе 20 лв. И без това, той е виновен за всичко.” Но той… Все пак… „Обади се на Иво! Обади се на Иво!” Лили изважда GSM-а си и звъни.
Иво наистина работи наблизо и работата му е много отговорна. Шефът му перманентно напомня, че никой не им плаща, за да говорят по телефона. Затова GSM-а на Иво е на безшумен режим и той дори не забелязва, че някой го търси. Лили знае всичко това добре, но „нещото” заявява: „Тъпото копеле даже не иска да ми вдигне.” Тя е по-бясна и от преди. „Нещото” продължава да дрънка в главата й и тя съвсем ясно съзнава, че мрази всичко и всички, особено Иво, с който от две години имат прилично хармонична връзка. В това състояние се явява на интервюто за нова работа. Ако интервюто беше вчера, Лили не би имала никакви проблеми, сигурно не би се намерил по-подходящ човек за предлаганата работа, но днес… Днес всичко е тръгнало на майната си… И така до вечерта. Едва дочаква Иво да се прибере и избълва целия идиотизъм насъбрал се от сутринта. Иво се опитва да я успокои, но не успява. Излиза нанякъде. Лили остава сама. „Нещото” й припомня колко щастлива е била тази сутрин и тя заплаква…

Както се досещате тази история е измислена, но тя под един или друг сюжет се случва непрекъснато в живота ни. „Нещото”, което постоянно ни подсказва как най-рационално да съсипем живота си е нашия ум. Умът е способен на какви ли не номера. Той може да ни накара да повярваме, че сме участвали в събитие, което никога не се е случвало, да ни внуши идеи, които са невъзможни, да ни осигури в достатъчно количество стрес, безсъние, ядове и тревоги… Колко пъти сме чували в главата си: „Удари го!”, „Тя е виновна за всичко.”„Убий го!”, „Не ме обича.” „Изневерява ми.” Нашият ум дори ни подтиква към гибел и саморазрушение. От почти безобидното: „Какво толкова ще ти стане, ако изядеш още едно парче торта!” до идиотското: „Дай газ! Изпревари го този нещастник! Какво като е забранено изпреварването и няма никаква видимост. Дай газ! Изпревари го!”. Някои го наричат безумие, но няма как да бъде. Безумието, доколкото е възможно да съществува, би трябвало да е тишина и спокойствие.
Още Фройд е прозрял, че човек не е господар дори в „собствената си къща”, но според него обичайния заподозрян е подсъзнанието. Само че гласът, който не се уморява да ни дава лоши идеи не идва от подсъзнанието. Той не идва от никъде, това е нашия ум.
За силата на ум ще говоря в друга статия. Тук само ще кажа, че колкото по-силен и по-развит е един ум, толкова по-идиотски се държи със своя притежател. Как иначе би могло да се обясни, че едни от най-големите гении на човечеството са и едни от най-големите неудачници. Гледах преди време един филм на BBC за четирима от най-великите математици на 20 век. Живели в различни времена и направили много за развитието на науката и съвременните технологии. Порази ме фактът, че и четиримата завършват живота си трагично – глад, мизерия, лудница. А и най-великия европейски философ, питайки се „Защо съм толкова умен?” не пропуска да полудее. Сигурно заради това.
 

Етикети:
 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Правото на свободен избор:
Можете да пиете бира по баварски – с наденички.
Можете да пиете бира по американски – с чипс.
Можете да пиете бира по японски – със суши.
А можете и по руски – с водка.