ja_mageia

ВРАГЪТ В КЪЩИ

ВРАГЪТ В КЪЩИЗапознайте се! Това е Лили. Тя е на 23 и почти лети към МОЛ-а на крилете на щастието. Най-после дългожадуваните обувки ще станат нейна собственост. О, миг на безкрайна радост! Разбира се, че е развълнувана, усмихва се малко идиотски на всички и прилича на внезапно пораснало дете. Пред магазина спира за миг, възвръща хладнокръвието си и влиза. Дори успява да закрепи върху лицето си делнична, леко отегчена физиономия.

Дано продавачката не си спомни, че е мерила същите обувки преди седмица и няколко пъти преди това. Но момичето зад щанда е прекалено заето да се възхищава на ноктите си и не й обръща никакво внимание. Лили посяга към своя блян и в този момент се смразява. Не, това не може да е истина. Цената на обувките е 220 лв., а тя има само 200 и някакви дребни за кафе. Нещо се обажда в главата й: „Ама как може да си такава патка, защо не си взе повече пари!?”. Лили е объркана, стои на сред магазина и в главата й има достатъчно хаос за създаване на цял един нов свят. В този момент „нещото” отново се обажда: „Ама той Иво е виновен. Нали той ти каза снощи, че тези обувки не може да струват повече от 200 лв.”
Въпросният Иво е бил вчера заедно с Лили в МОЛ-а и дори е промълвил: „Страхотни са!” по повод на обувките, но само от благоприличие и да не покаже пълната си незаинтересованост. Иначе цялото му внимание е било ангажирано от екипите на ФК „Барселона”, на съседната витрина. Напълно логично той няма и най-бегла представа колко може да струват едни луксозни дамски обувки и никога не говори за неща, от които не разбира. Тези факти преминават като мълния през главата на Лили, но „нещото” продължава да твърди: „Да, точно Иво ти каза… Ами сега какво ще правиш? Може като дойдеш утре вече да ги няма.” Това е достатъчно абсурдно, но на Лили се струва най-вероятното нещо в света. „Ама, разбира се! Какъвто съм си кърък! Ще дойде следобед някоя повлекана и ще ги купи. Моите обувки.” Тази мисъл я сразява окончателно, измъква се от магазина и се улавя за парапета, защото усеща, че всеки момент би могла да се разпадне. Какво да направи сега? Дори да хване такси, пак не би успяла, след по-малко от час трябва да се яви на интервю, после на работа. „Обади се на Иво! – обажда се отново „нещото”. – Той работи наблизо, за колко време ще отскочи и ще ти донесе 20 лв. И без това, той е виновен за всичко.” Но той… Все пак… „Обади се на Иво! Обади се на Иво!” Лили изважда GSM-а си и звъни.
Иво наистина работи наблизо и работата му е много отговорна. Шефът му перманентно напомня, че никой не им плаща, за да говорят по телефона. Затова GSM-а на Иво е на безшумен режим и той дори не забелязва, че някой го търси. Лили знае всичко това добре, но „нещото” заявява: „Тъпото копеле даже не иска да ми вдигне.” Тя е по-бясна и от преди. „Нещото” продължава да дрънка в главата й и тя съвсем ясно съзнава, че мрази всичко и всички, особено Иво, с който от две години имат прилично хармонична връзка. В това състояние се явява на интервюто за нова работа. Ако интервюто беше вчера, Лили не би имала никакви проблеми, сигурно не би се намерил по-подходящ човек за предлаганата работа, но днес… Днес всичко е тръгнало на майната си… И така до вечерта. Едва дочаква Иво да се прибере и избълва целия идиотизъм насъбрал се от сутринта. Иво се опитва да я успокои, но не успява. Излиза нанякъде. Лили остава сама. „Нещото” й припомня колко щастлива е била тази сутрин и тя заплаква…

Както се досещате тази история е измислена, но тя под един или друг сюжет се случва непрекъснато в живота ни. „Нещото”, което постоянно ни подсказва как най-рационално да съсипем живота си е нашия ум. Умът е способен на какви ли не номера. Той може да ни накара да повярваме, че сме участвали в събитие, което никога не се е случвало, да ни внуши идеи, които са невъзможни, да ни осигури в достатъчно количество стрес, безсъние, ядове и тревоги… Колко пъти сме чували в главата си: „Удари го!”, „Тя е виновна за всичко.”„Убий го!”, „Не ме обича.” „Изневерява ми.” Нашият ум дори ни подтиква към гибел и саморазрушение. От почти безобидното: „Какво толкова ще ти стане, ако изядеш още едно парче торта!” до идиотското: „Дай газ! Изпревари го този нещастник! Какво като е забранено изпреварването и няма никаква видимост. Дай газ! Изпревари го!”. Някои го наричат безумие, но няма как да бъде. Безумието, доколкото е възможно да съществува, би трябвало да е тишина и спокойствие.
Още Фройд е прозрял, че човек не е господар дори в „собствената си къща”, но според него обичайния заподозрян е подсъзнанието. Само че гласът, който не се уморява да ни дава лоши идеи не идва от подсъзнанието. Той не идва от никъде, това е нашия ум.
За силата на ум ще говоря в друга статия. Тук само ще кажа, че колкото по-силен и по-развит е един ум, толкова по-идиотски се държи със своя притежател. Как иначе би могло да се обясни, че едни от най-големите гении на човечеството са и едни от най-големите неудачници. Гледах преди време един филм на BBC за четирима от най-великите математици на 20 век. Живели в различни времена и направили много за развитието на науката и съвременните технологии. Порази ме фактът, че и четиримата завършват живота си трагично – глад, мизерия, лудница. А и най-великия европейски философ, питайки се „Защо съм толкова умен?” не пропуска да полудее. Сигурно заради това.
 

Етикети:
 

Добави коментар


Защитен код
Обнови

Изкуството да ни се случват хубави неща

Книгата е подарък за всички потребители на сайта.

       

Не сипвайте на гроба

                         ми вода
На оня свят не искам

                       да се мия,
ако възкръсна нявга

                      от пръстта,
ще бъде само,

                  за да се напия.
Йордан Бозушки



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Разговарят двама лекари, обсъждат професионални проблеми:
— Представяш ли си, лекувахме един от една болест, а той умря от съвсем друго.
— Лошо работите! При нас в отделението от каквото ги лекуваме, от това и умират...