ja_mageia

ДОБРЕ ДОШЛА, ЛЮБОВ!

dobre-doshla-lubovМного често, започвайки връзка с човек, когото харесваме, не се и опитваме да си обясним защо го харесваме. Виждаме само онова, което искаме да видим, и отричаме, че в него има неща, които не ни харесват. Лъжем себе си, защото вече сме обезумели от любов, той е „просто невероятен” или поне така изглежда. Много бързо и неминуемо установяваме, че разни подробности в характера и поведението на „идеалната ни половинка”, съвсем не са толкова лесно съвместими с нашите възгледи, дори леко се прокрадва съмнението, че сме съвсем чужди един на друг, но вече връзката ни е понапреднала и си казваме: „Няма значение, любовта ми ще го промени". Това е твърде идиотско предположение.

Нито ние, нито любовта ни могат да променят никого. Ако някой се променя, това е, защото иска да се промени, а не защото можем да го променим. Дори чрез тотално репресивно въздействие, човек не може да бъде променен, най-много да си надене подходяща маска, която ще свали при първия удобен случай. После се случва нещо съвсем обикновено, но ние го възприемаме като взрив, защото внезапно виждаме онова, което сме знаели, но досега не сме искали да мислим, че ще се случи, при това го виждаме преувеличено до неузнаваемост през стъклото на емоционалната болка. И започваме да се чувстваме предадени. Другият не е бил такъв, само в нашите илюзии. А каква вина има той, че сме хранили такива илюзии? Илюзията е разбита, но никой не е длъжен да се вмества в рамката на нашите очаквания. Въпреки това, другият е виновен, защото ни е необходимо да оправдаем грешните си предположения.
Едва влюбили се в някой и веднага започва да го „превъзпитаваме”, защото почти от самото начало сме започнали да схващаме разликите. Страшно ни се иска да ги премахнем, да оплевим някой и друг плевел, за да съвпадне другия напълно с нашия идеал. Същото правят и двете страни в една връзка. При мъжът не е така настойчиво и толкова упорито, понеже мъжете по-бързо се уморяват от такива неща. Женската надежда живее по-дълго. Но това не е от значение, затова ще продължа с „ние”.
И си въобразяваме: "Днес, утре или вдруги ден, рано или късно, все някога ще се промени..." Минават години, преди да изкристализира истината, че другият не може да бъде променен. Опитвали сме какво ли не, неотстъпно, упорито, всеки ден... Жената си остава същата, мъжът – също. Никой не е в състояние да промени другия. Тази истина ни кара да се чувстваме измамени. Вече всичко ни е безразлично и лошите, и добрите му черти, и самия той. Всичко е някак апатично, целия живот. Като че ли, все още го обичаме, но любовната напитка е с вкус на забравена на слънце бира, романтиката се е запиляла някъде, страстта е неясно петно в съзнанието. Забелязваме някаква плаха привлекателност у другия, но нищо повече – като цяло с всичките си недостатъци и лоши навици е по-скоро отблъскващ. Понеже не сме в състояние да живеем сами, трябва някак си да го търпим, да се съобразяваме с него, да го толерираме. И тогава на гости ни идва досадата и тъй като е изящно досадна, няма никакво намерение да си тръгне, но пък, ни е донесла подарък – ревността.
Ревността е следствие от досадата! Когато ни е приятно да сме с някой, няма да успеем, да го ревнуваме, изобщо в главата ни не може да възникне подобна идея. Когато другият ни е скучен, тъп и безразличен започваме да се оглеждаме „навън”, а там винаги има някой, който ни се усмихва мило, прави ни комплименти… Подхващаме флирт, а после изневеряваме, понякога само мислено, но и това е напълно достатъчно, за да предположим, че и другия го прави. Така много въпроси получават отговор: той е такъв, защото… Ревността не е заради интереса на другите към нашия партньор, а заради нашия интерес към другите. Няма как да не сте го забелязали – тези който изневеряват, са най-ревниви. Битува схващането, че ревността убива любовта и това изобщо не е вярно: ревността пристига, когато любовта е мъртва. Това обръщане на причинно-следствената връзка се дължи на илюзията, че колкото повече ревнуваме, толкова повече обичаме. Нищо подобно. Колкото сме по-ревниви, толкова повече се привързваме. Привързването не е обич, а най-обикновен страх. Ако другият ни напусне, какво ще правим? Любовта е свобода, а робът е по-привързан към сигурността си, отколкото към свободата. Започваме нов живот – в Ада! В основата на този лош сценарий лежи умението ни да правим предположения и да не обясняваме нещата.
Разбира се, не е необходимо да се обяснява любовта; нея или я има, или я няма, но можем да вникнем по-задълбочено в самото понятие „любов”. Дали, пък, истинската любов не означава да приемаме хората, каквито са, без да се опитваме да ги променяме. Щом се опитаме да ги променим, значи всъщност не ги харесваме. Ако решим да живеем с някого, винаги е най-добре да го направим с човек, който е точно такъв, какъвто искаме да бъде. Хубаво би било да намерим някой, когото не ни се налага да променяме. Не вярвам да е много лесно, да намерим такъв човек, но да променим някой е невъзможно. Освен това, другият също трябва да ни обича такива, каквито сме, за да не му се налага да ни променя. Ако някой смята, че трябва да ни промени, значи не ни обича. Какво да търсим при него? Защо да бъдем с някой, ако не сме това, което той иска да бъдем? И срещу какво?

 

 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Разговарят двама лекари, обсъждат професионални проблеми:
— Представяш ли си, лекувахме един от една болест, а той умря от съвсем друго.
— Лошо работите! При нас в отделението от каквото ги лекуваме, от това и умират...