ja_mageia

ЗАБЪРЗАН СВЯТ

zabarzan-svyatРано или късно научаваме, че сме смъртни и започваме да се стремим, да вземем от живота колкото може повече, преди да дойде смъртта. Повечето хора са убедени, че ако действат двойно по-бързо, за един живот ще изживеят два. Де да беше вярно. Тогава, ако човек действа три пъти по-бързо, може да изживее три живота, а ако действа четири пъти по-бързо… Всъщност, напъвайки се да действа по-бързо, човек не успява да изживее и единствения си живот…

Какво означава да вземеш повече от живота? Не е ли обикновена алчност по нищо не различаваща се от алчността на скъперника, който в стремежа си да има все повече, не може да се наслади на многото, което притежава.
Живеем в динамично време. Животът става все по-забързан, а ние имаме все по-малко време. Някой беше нарекъл ХХ век: „Век на скоростта”, а ХХІ започна още по-шеметно. Автомобилите стават все по-бързи, компютрите – също. Произвеждаме все повече стоки и услуги за все по-малко време. И ние, сякаш, някак си, по-бързо се развиваме – много по-често сменяме работата си, житейския партньор, адреса си, навиците и не ни остава друго, освен да ускорим темпото и да се опитваме да свършим все повече неща за по-малко време, а това е коварният принцип на забързаността, в който изгарят ожесточено хората. И ето, че често имаме да правим твърде много неща наведнъж, но не стигаме доникъде, като се опитваме да свършим малко тук и малко там. Някои задачи ни се струват досадни, други маловажни и ги „претупваме” набързо, напълно забравили, че важното е не какво правим, а как го правим.
Бързото темпо на съвременния живот ни напряга максимално, но в същото време ни и тонизира. Забързаността повишава нашата жизненост, а високата жизненост е усещането за щастие. Започваме да се чувстваме свободни, пред нас се заплитат много възможности, от които можем да произведем повече наслади, а оттук – да се докоснем до щастливата илюзия: „богат и пълнен живот”.
Хората обичат да са заети, а тези, които постоянно нямат време, обикновено се радват на престиж и са високо в йерархията, тези пък, които са най-високо в йерархията нямат време да се усмихват и изглеждат съвършено сериозни. Така се стига до прибързаното мнение: Колкото по-зает е някой, толкова е по-сериозен и важен.
(Тук се сещам за един от любимите ми афоризми на Джером К. Джером, според който истинският безделник не е човек, който нищо не прави, а човек, който е постоянно зает и нищо не прави. Разбира се, тази мисъл е твърде остаряла и в днешно време, важи само за хора като мен /и за някои министри/.)
А за къде бързаме? Естествено, към върха. Когато го стигнем, дори не успяваме да се насладим на „гледката от високо”, защото отново се забързваме – този път, за да останем на върха, което е твърде абсурдно… и е невъзможно да останем завинаги на върха, не е в природата на нещата. Дали не можем да се наслаждаваме на върха, докато трае (без да бързаме), а после се радваме на низината, когато тя настъпи. Низината е отпускане, спокойствие, възстановяване. Върхът е вълнение, а никой не може да съществува в състояние на непрестанно вълнение. (Никога не съм забелязвал, някой да живее на планинските върхове.)
И продължаваме да бързаме. Неизбежно, обаче, настъпва един момент, когато започваме съвсем да изнемогваме от темпото и си казваме: „Достатъчно! Оставям всякаква работа за няколко дни, просто ще почивам.” Бързаме към почивката и си въобразяваме, че най-после ще можем да създадем пространство за любимите неща: за семейството и приятелите, за хобито, за малко спорт... Много често така препълваме с любими дейности свободното си време, че то започва да прилича на забързания делник, а и активността продължава да ни преследва, и умът винаги намира как да я оправдае: „Това е много важно, трябва да го свърша точно сега!”. Активността е обсебваща нужда – искаме да правим нещо, каквото и да е. Тя се е превърнала в навик, който продължава да ни досажда и когато почиваме. Как бихме могли да релаксираме в състояние на активност? По цял свят се срещат активисти, които непрестанно повтарят: „Залудо работи, залудо не стой!". Много често и напълно нормални хора използват тази глупост като оправдание. Така хората успяват да се претоварват отвъд границата на възможностите си, както психически, така и физически. И не само на работното си място, но и в свободното си време, по време на това, което наричат „почивка”. А свръхнатоварване, минус истинска почивка е равно на стрес.
„Високите скорости” в съвременния живот са дадености, които трябва да приемем, за да оцелеем и да се приспособим. Те и не са толкова опасни. (Понякога, дори, сме много щастливи, установявайки, че сме свършили повече работа, отколко бихме могли да си представим.) Трябва, обаче да понамалим темпото в общуването със себе си, с другите, с природата. Точно тази забързаност е най-опасна. На много хора общуването с природата се заключва в разглеждането на красиви пейзажи в Интернет, с околните общуваме в телеграфен стил (при все, че телеграфът, почти четвърт век е извън актуалност), общуването със себе си е пределно плитко и се свежда до сметки и равносметки.
Забързаността и стресът, който я следва са всеобщ проблем в съвременния модерен свят. Човек трябва да си измисли дейности и места, където не могат да проникнат – каране на велосипед, разходка в гората или в планината, риболов… и да приеме тези дейности като една много съществена част от живота си. Би било чудесно, ако отвреме-навреме излиза от Интернет, изключва GSM-а си и скрива всички дистанционни. Човек трябва да осъзнае своята почивка и да я превърне в приоритет и празник. Малко мързел и малко безотговорност – никога не са в повече.
Животът е само един и няма за къде да бързаме.



 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Един българин-бизнесмен завел жена си в Париж. Разбира се, тя веднага го помъкнала от магазин на магазин. Към обяд на следващия ден, той я помолил да го остави на мира, подкрепил молбата си финансово и жена му се съгласила. Тя отново тръгнала по магазините, а той – право в бара, където се запознал с една много приятна парижанка. Разбрали се прекрасно, докато станало дума за парите. Тя му поискала 300 евро, а нашенецът предлагал тридесет. Не могли да се споразумеят за цената и нещата не потръгнали.
Същата вечер бизнесменът завел жена си в един от най-хубавите ресторанти, където, на една маса до вратата, седяло момичето, което срещнал следобед в бара.
- Виждаш ли, мосю? – казало момичето, докато минавали покрай него. – Виж, какво си хванал за твоите въшливи тридесет евро!