ja_mageia

ДО ВСИЧКИ ПО ПЪТЯ (1½)

do-vsichki-po-patya2Това е пътят. Приеми го такъв, какъвто е и върви с цялата смелост, на която си способен, не се опитвай да заобиколиш тресавищата, не хитрувай, това е твоят път, изправи се пред него смело, какъвто и да е той, труден или лесен, божествен или дяволски. Приеми го, какъвто е и без друго нямаш право на избор.

Да, но ти си очаквал нещо съвсем различно – да се разхождаш из Райска градина, навярно, вместо това вървиш през пустиня… Очакванията са окови. Трябваше да ги оставиш преди да тръгнеш. Сега вече е късно за умозаключения. Пътят е пред теб и все продължава, без да предлага никакви изводи. Той е без начало и край, а ти винаги си по средата, винаги си в настоящето. Пътят е непрекъснат процес.
Не си и помисляй да спираш. Непроменяемостта е мираж. Непрекъснатото движение е единствената реалност. В този променящ се и свръхдинамичин свят, пулсиращ от живот, ако се придържаш към една позиция, си мъртъв, самоубиваш се.
Пази се от пропастите на крайностите. Не доближавай до тях, защото ще паднеш. Всяко нещо, доведено до крайност, се трансформира в своята противоположност.
Който се стреми прекалено много към богатство, накрая ще открие, че се е превърнал в просяк. Изпуснал е самата същност на живота. Пропуснал е цялото богатство, което животът е могъл да му предостави. Ако непрестанно преследваш щастието и стигнеш до самата крайност, ще се окажеш съвършено нещастен. Човек не трябва да преследва прекалено много щастието. Понякога трябва да забравя за него, понякога човек трябва да се радва дори на нещастието, да го приеме като нещо съвсем нормално. В природата има нощ – нашия живот не може да е само светлина.
„Но… – казваш. – Толкова е тъмно, че не виждам никакъв смисъл.” Сигурно си забравил: Приключението на живота започва там, където свършва смисъла.
Когато ти е най-трудно и си отчаян, непременно срещаш някой, който ти предлага да ти отнеме оковите. Всъщност, предлага ти нови на достъпна цена. Новите вериги са много по-привлекателни и много по-леки, възможно е дори да не забележиш, че ги носиш, но те оковават също толкова сполучливо като старите. Всички които се занимават с духовното освобождение, преуспяват само в това да снабдяват хората с много по-здрави и бляскави вериги, в замяна на износените (при това го правят без всякакви лоши помисли).
Не забравяй: това което търсиш не са артикули, които можеш да си купиш в МОЛ-а.
Всичко, което си чул или чел за живота е суеверие, истинско е само това, което си открил сам – това, което си преживял. Търсенето не е наука, ако беше, щеше да се преподава и да се обяснява много лесно. Щеше да има предмет, методи, теории, определения, закони… и щеше да обезсмисли самото търсене. Науката може да създаде трактати, теории, в търсенето липсват тези неща, то не може да се побере в никаква теория. То е живо изживяване.
Да кажем си решил да караш моноцикъл, само като разбереш теорията – изчиташ всичко, което си намерил в Интернет, гледаш на видео: как другите го правят, всичко си разбрал идеално, могат да те изпитат и да получиш „отличен”, но когато се качиш на колелото, ще паднеш толкова истински, сякаш нямаш никаква представа. Същото се случва често в живота. Той не е наука…
…дори не е изкуство – защото изкуството може да бъде имитирано, а изкуството да живееш не може да се имитира. Изкуството е нещо, което е видимо: рисуваш картина, пишеш стихотворение, танцуваш, правиш нещо, което може да бъде пресъздадено. Ван Гог е често имитиран. Ричи Блякмор може да бъде имитиран от всеки посредствен китарист. Ако се опиташ да имитираш нечий друг живот (даже да е възможно) ще пропуснеш своя. Търсенето никога не може да бъде имитирано, то не е отвън, то е вътрешно.
По пътя са минали милиони преди теб, много са стигнали до края, но трябва ти самият да го извървиш отново. Само тогава ще го познаеш. Не можеш да разчиташ на никой, а и няма защо: ако те заведат до крайната точка, в която някой вече е пристигнал, ти ще пристигнеш там като инвалид. Краката стават силни когато вървиш. Да достигнеш до крайната точка не е толкова съществено. Това, което действително е важно, е че вървейки по пътя, пътешественикът става по-силен. Крайната цел не е толкова важна, колкото трансформацията на този, който е стигнал.
Върви! Само трябва да свикнеш и ще се научиш да вървиш.
Умението да вървиш се появява, когато правиш много неща по пътя – пробваш и грешиш, падаш и ставаш, луташ се и връщаш се обратно, трябва да вървиш и да виждаш как падаш, трябва да наблюдаваш себе си и да наблюдаваш как се луташ – множество провали и възходи на живо, докато внезапно установиш, че притежаваш умението да вървиш. В теб е израснало нещо и след като си го усвоил, можеш да забравиш за него. Няма нужда да го помниш, то е влязло в самото ти същество, в плътта ти, в кръвта ти. Винаги ще го притежаваш. Където и да се намираш, вече си пристигнал.


 


 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Един шофьор карал ТИР по шосето. По едно време го спира мъж, целия в жълто.
- Кой пък си ти? - пита изненадан шофьора - що си целия в жълто?
- Ами... аз съм жълтия педераст - с нежен глас заговяря стопаджията - отивам на Конференцията на хомосексуалистите в Пловдив.
- Хайде, качвай се.
След около половин час друг стопаджия маха с ръка, този път целия в червено.
- Ти пък кой си?
- Ами, аз - отново с нежен глас заговаря стопаджията - съм червения педераст, и отивам...
- Да, да, на конференцията на хомосексуалистите. Качвай се.
След малко на ТИР-а маха друг, целия в зелено.
- Ти кой си?
- Аз съм зеления педераст...
- Да, да за конференцията. Качвай се.
След още половн час друг маха на ТИР-а, целия в синьо. Отегчен, шофьора казва:
- Да, да, знам! Ти си синия педераст и отиваш на конференцията... Качвай се.
А човекът сърдито казва:
- Я ти си дай книжката, пък ще видим кой e педераст ...