ja_mageia

КАКВОТО И ДА ПРАВЯ, ВСЕ Е ГРЕШНО

Вината е необходимия материал, от който умът моделира нови прегрешения.
kakvoto-i-da-pravya-vse-eАко напоследък се усещаме непрекъснато виновни за всичко, подтиснато ни е и даже, не ни се живее, може би е време да разтърсим рамене и да видим как ще се почувстваме без този товар на гърба си. Вината е една от най-разрушителните емоции, която с удоволствие мъкнем през целия си жизнен път.

 Всички ние пристигаме в живота без убеждения, предразсъдъци, мнения, преценки и без чувство за вина. Всички тези неща ни се втълпяват по-късно. Обикновено някой, който ни е обичал, е започнал да ни подкупва и да ни заплашва, и ни е предложил да започнем да се чувстваме виновни. Всъщност, предложението е било да се откажем от радостта на непосредственото преживяване на живота и в замяна да приемем, че сме виновни, защото не живеем според представите на този същия някой. Вината възниква в атмосфера на страх. В случай, че не я осъзнаем, ще ни набият, ще ни пратят по дяволите или няма да ни обичат… Тук някъде свършва митът за „детската невинност” и започва процесът на възпитанието, в който вината е от фундаментално значение. Втълпяването на вина трябва да се смята за сериозно престъпление, а чувството за вина, затова, че сме накарали някой да се чувства виновен – за идиотия.


Човек изпитва вина, когато неговите постъпки, мисли или поведение се различават от тези, които в неговата личност са установени като правилни. А как са установени? Приетите за правилни от личността постъпки, мисли и схеми на поведение не са собственото виждане по тези въпроси, а са натрапени отвън – непоносим товар от „трябва” и „не трябва”, внушени ни от другите, от обществото, в което се е формирала личността.


Вината е бягство от действителността в една позиция, наречена “аз съм лош”. Умът веднага обявява: “Такъв съм аз – лош и глупав”, за да бъде приет от себе си и от околните. Така се оказваме заобиколени от мрачните облаци на самосъмнението и чувство за незначителност, без всякаква възможност да видим нещо от красотата и радостта, която животът ни предлага. Когато се наказваме за неуспехите си, като се чувстваме виновни, попадаме в кръг на отчаяние и безнадеждност, лишавайки се от яснота за ситуациите, в които се намираме.


Вината е санкцията, който плащаме за някоя действителна или въображаема лошотия. Каквото и да сме направили, ако си платим глобата, сме готови да го повторим отново. „Пито – платено.” Вината е необходимото условие в една игра на ума, което му позволява да оправдае повторението на определени негови модели на поведение – въпреки (и точно поради) преценката: “Такъв съм аз – лош и глупав”. Така, още преди вината да отшуми, се устремяваме към извършването на същата простотия, от която сме чувствали вина и се озоваваме в порочния кръг: постъпка – вина – постъпка – вина – постъпка – вина…


(Още древните мислители са установили, че човек е единственото животно, което се спъва в един и същ камък по няколко пъти.)


Чувството за вина и осъзнаването на грешката са съвършено различни неща, при все, че ги подменяме с лека ръка. Ако да сме виновни означава, че сме осъзнали грешката си, нямаше повече да грешим. Вината е абсолютно безполезна за прекратяване на грешките, а само допринася за усъвършенстването им. Когато в състояние на вина престанем да повтаряме грешката, това се случва въпреки вината, а не поради нея.


Всички ние копнеем да бъдем по-добри хора – по-любящи, по-осъзнати, по-оригинални… и няма как да бъдем като се чувстваме виновни. Ако сме постъпили лошо спрямо друг или сме потъпкали своята истина, разбира се, ще се чувстваме зле, но… Каквото и да правим, както и да сбъркаме – трябва да изключим вината като последствие. Тя по никакъв начин не подпомага нашата жизненост. Грешка след грешка... Усещане за вина… Сякаш целият ни живот е изграден само от грешки. Къде е радостта, любовта, щастието? Невъзможно е да изпитаме удоволствие от живота. Ставаме претрупани и претоварени. Можем ли да празнуваме, когато си виновни? Вината затиска гърдите ни като камък, смазва ни и не ни позволява да дишаме. А другите използват вината ни и това осакатява още повече нашата жизненост. (Виновният е лесен за манипулация.) После, пък, се възползваме от тяхното лошо отношение, като оправдание за сътворяването на нови простотии.


От вината няма конструктивна полза, трябва да сеосвободим от нея. Изоставяйки вината ще получим съвършена яснота по отношение на това, което искаме от живота и от другите. Възможно е да открием, че сме склонни да причиняваме болка на хората, че да вършим нещо лошо, ни доставя удоволствие. Дори така да е, не бива да се притесняваме, достатъчно е да осъзнаем, че това е само някакъв модел на поведение на нашия ум. Без опиянението на вината ще имаме възможност трезво да наблюдаваме този модел и да осъзнаем цялата му абсурдност. Можем да го премахнем от пътя си, вместо да се затворим в себе си и да се чувстваме виновни. Можем още много неща…


В основата на чувството за вина е страхът, че сме онези, които се опасяваме, че сме. А няма от какво да се опасяваме. Такива, какъвто сме, сме напълно нормални – нито светци, нито грешници (двата типа са съсипали всички радости на човечеството). Абсолютно естествено е да грешим, да падаме, да ставаме, да губим пътя понякога и това са прекрасни възможности да научим нещо ново. Трябва само да продължим напред, използвайки урока, за да не повтаряме същите грешки, за да живеем живота си като негови съзидатели.


 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Един адвокат се разболял тежко и го приели в болница по спешност. Негов приятел разбрал за случилото се и притеснен решил да го посети. Отишъл приятелят в болницата и като влязъл в стаята на адвоката, вместо да го завари на легло да пъшка, той сварил юриста седнал на ръба на леглото да прелиства трескаво Библията.

- Какво правиш, бе? Ти луд ли си? Защо не лежиш? - попитал посетителят.
Адвокатът без да му обръща внимание:
- Търся вратички. Търся вратички.