ja_mageia

ДВЕ ПЛЮС ДВЕ Е РАВНО НА ЧЕТИРИ

Отрицанието е илюзорна конструкция на ума, служеща за обясняване на факта, че нещата не ни се харесват такива, каквито са. Умът много обича да борави с подобни конструкции. Те са негово изобретение и целят да го пресъздадат като вездесъщ и уникален.

Когато отказваш нещо, се чувстваш значително по-свободен, отколкото ако си се съгласил. Всеки път, когато отричаш, чувстваш прилив на свобода. Съгласието означава, че си примирил, че си се подчинил, че си се предал. В това няма никаква свобода. Логично е. Отказът означава, че се бунтуваш, че си готов да се бориш. (Сигурно не са много случаите, когато си казал „да”, преди да скочиш да се биеш.) „Да”-то е неясно и някак безлично, „не”-то е солидно, тежко и веществено. „Не” те определя по-ясно от „да”. То ти дава чувство за свобода, и не само това, но ти дава и чувство за интелигентност. Да се съгласиш не изисква интелигентност. Когато не се противопоставяш, никой не те пита защо. Ти си съгласен и никой не го е грижа защо това е така? Няма нужда от никакви обяснения или аргументи. Всичко е ясно. Когато откажеш, сякаш целият свят иска да узнае причините. И ти го знаеш, и предварително си обмислил показанията си. Отрицанието изостря твоята интелигентност, дава ти определеност, стил, свобода.
От най-ранна възраст детето започва да се учи на несъгласие и колкото по-голямо става, все повече и все по-често казва „не”. Според психолозите казвайки „не”, то напуска психологическата утроба на майката. Дори и когато няма нужда и причини да отказва, то ще каже „не”. За да бъде прав по отношение на нещо, умът се нуждае от тема и от някоя личност за ролята на неправия. Подходящата личност е на лице и темата се дефинира в противоречие. Позицията на наставника (родител, възпитател) се обявява за грешна, а другата – за правилна и съвсем естествено детето застава на „правата” страна. А защо, наставникът е подходящата личност? Детето вече е осъзнало, че точно наставникът подтиска и ограничава свободата му и неговото „не” е своеобразен бунт. Това „не” е толкова всеотдайно, че често прераства в нихилизъм – тотално и безпричинно отричане на всякакви ценности, които се опитват да му наложат. В повечето случаи поведенческият идиотизъм на подрастващите не се дължи на липса на възпитание, а на опитите за перфектно възпитание. И не е случайно, че децата твърде често успяват да сбъднат всички опасения на своите родители. Всички съвети и забрани от типа: „Не пий! Не пуши!...” имат обратен ефект. Ако родителите настояват: „Подстрижи си косата”, момчето ще си пусне дълга коса, ако пък, настояват: „Пусни си дълга коса”, то ще се подстриже късо. Децата на хипитата се подстригват късо… Прословутата хипарска свобода няма стойност за децата им. Те са различни. Нали си спомняте онази реклама? „Къде сбъркахме?” Никъде. Просто за децата е много важно да отрекат света, в който се чувстват несвободни. Децата бързат да пораснат, за да кажат своето върховно „не” на своите родители. По-голямата част от детството им преминава в очакване и моментът настъпва, някак неочаквано бързо за родителите и мъчително бавно за децата. Младият човек с решителна гордост заявява: „Приключих с вас, вече имам свой път. Вече съм индивидуалност и независим в пълния смисъл на думата. Искам да живея своя живот и сам да определям правилата.” И това е съвсем нормално състояние на развитието но нещата. Ненормалното идва по-късно…
Някои хора дотолкова привикват с „не”-то, че продължават да злоупотребяват с него и в зряла възраст. Отрицанието става навик, който се превръща в потребност. И винаги са в състояние да представят убедителни обяснения, но в самата си същност всички тези обяснения са просто фасади. Истината е, че те искат да кажат „не”, за да усетят онези симптоми на свободата от детството. Само че свободата, която произтича от „не”, е инфантилна свобода, подходяща за децата и юношите, но твърде абсурдна за зрелия човек. Затова често се учудваме на „вдетиняването” на някой, който не желае да види реалността и само упорито повтаря своето „не”. За такъв човек целият му живот се превърнал в пълно и безогледно отричане, отказване, непризнаване, оспорване, отхвърляне. Такъв човек е спрял с развитието си. Неговата свобода е илюзия, детска фантазия. А най-изисканите роби са тези, които са повярвали, че са свободни.
В живота има повече възможности да откажем, отколкото да се съгласим. Трябва да умеем и двете.
Истинската свобода е когато можеш да кажеш „да” с детска непринуденост, без никакво колебание, без нищо, което да те задължава, без никакви условия. Истинската свобода е съгласие и хармония. Бунтът е привилегия на робите...

Някога, в едно село докарали вършачка от чужбина. Чудесна машинария – най-новия вик на техниката, но била малко височка и не можела да мине под покрива на чорбаджийските порти. Излязъл собственикът, полюбувал й се, преценил ситуацията и наредил да махнат покрива на портата.
- Е па, чорбаджи – обадил се един от ратаите. – Не може ли да изкопаем малко отдолу, вместо да бастисваме убавия покрив?
- Ееее-х! – въздъхнал човечецът. – Харен акъл, ама чужд. Сваляйте покрива!



 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

- А, сега – обръща се учителката към учениците. – Решете следната задача: Всеки ден идвам на работа с автобус. Той е един път и половина по-възрастен от мен. Движи се със средна скорост 42 км/ч и изминава разстоянието за 42 минути. По маршрута има 4 спирки и на всяка спирка, престоят е средно 2 минути. На колко години съм аз?
- На 28 – отговаря Иванчо, след кратък размисъл.
- Браво Иванчо. Това е точния отговор, а сега обясни на съучениците си, как стигна до него!
- Ами, госпожо… понеже, аз съм на 14 и тате твърди, че съм полуидиот.