ja_mageia

БОРБАТА ЗА ЗАВИСИМОСТ

Пристрастеността е разсъдъчна структура, в която е заложено дълбоко вкорененото убеждение, че няма как да оцелеем без някаква определена субстанция или без непрекъснато да повтаряме една и съща глупост. Субстанцията или ”ужасният” навик ни носят временно облекчение с дългосрочни негативни последствия, съвместно със загуба на контрол върху тях, така че човек започва панически да иска да се откаже и обещава да го направи, но... Навикът се превръща в трагедия, която прецизно осуетява преживяванията на събитията в живота.

Тази разсъдъчна структура е изградена върху идеята за вредността на субстанцията и нейното заклеймяване като лоша. Осъждайки нещо като лошо, ние го превръщаме в твърдо и устойчиво, тъй като създаваме отношение към него и това отношение ни свързва дотолкова със субстанцията, че започваме да се чувстваме безсилни пред нея. А нали, затова е лоша, защото ни побеждава, защото е силна. Тук кръгът се затваря и ние оставаме в него.

А доколко една субстанция може да бъде лоша. Да вземем за пример алкохола. Той си съществува някъде там в битието и нито е добър, нито е лош. На кой, изобщо, може да хрумне да го закичи с такъв епитет. Може да е долнопробен, фалшив, некачествен… Да го наречем лош е все едно да напсуваме камъкът, в който сме се спънали. За „вреден” съм донякъде съгласен (с много възражения), но ние сме изложени ежедневно на много по-вредни неща, така че вредата от алкохола можем спокойно да я преглътнем. След като не е лош, може би е време да спрем да го съдим и да му се противопоставяме. Щом ни се пие да си налеем веднага, без да ни пука какво ще кажат другите за това. Пиенето е едно чудесно отпускане. Защо да се борим срещу него. И така ден след ден – събираме се с приятели или сами си пием, няма значение, щом ни е приятно. Наслаждаваме се на всяка глътка. Отпускаме се максимално, без изобщо да ни хрумва, че вършим нещо нередно, нещо лошо. Досега също сме са отпускали от алкохола, но сме го изтъквали като оправдание за пиенето, сега вече знаем, че няма за какво да се оправдаваме. Просто си пием. Ако успеем да се отпуснем максимално пиейки, може да ни хрумне, че отпускането може да се състои и без алкохол и дори ще се чувстваме по-добре на другия ден. Може, дори, някоя вечер да забравим да си налеем, можем ненадейно да открием, че нуждата се е изпарила (в действителност, никога не я е имало). Продължаваме да си пием, в чудесна компания сме, даже възхваляваме алкохола и разказваме весели пиянски истории, но чашата ни стои повече от час недокосната. Изумително! Протягаме ръка към чашата и я отмествате встрани, но не защото сме осъдили алкохола или за пореден път сме се зарекли: „Нито капка повече!”, просто не ни се пие. После си помисляме: „Какво ще кажат другите? Ами, моят имидж?”. Внимателно вдигаме чашата, опиянени от множеството нови усещания и отпиваме малка глътка… Е? Нали ви казах – алкохолът не е нито добър, нито лош, само нещо за пиене.

Същото важи и за другите ни пристрастености. Ако сядаме на масата, за да воюваме с апетита си и непрекъснато си мислим, колко лошо ще бъде, ако изядем и тази пържола или още едно парче торта, винаги ще ставаме добре натъпкани, но ако започнем да се наслаждаваме истински на храната, извън схемата добро-лошо, ненужното постепенно ще отпадне.

Когато окачествяваме нещо като лошо, успяваме трайно да го вкореним в съзнанието си. Затова навиците, които осъждаме като лоши стават най-устойчиви. Добрите навици нямат такива шансове. Доброто не е толкова силно. Ние сме предразположени към лошото. Доброто е всичко онова, което другите ни казват да правим и което в детството са ни насилвали да правим, а лошото е това, което искаме или бихме искали да правим. Някак подсъзнателно се съпротивляваме на доброто, асоциираме го с робство, а лошото – със свобода. Оттук и необятния копнеж по забраненото. Когато нещо е забранено, хората сякаш се чувстват заставени да го правят. А защо е забранено? Защото е лошо. Не се сещам за нищо, нанесло повече беди на човечеството от забраните. Пристрастеността е обществена игра с определени правила и резултати. Забраните са съществената част от играта. Регламентът е да водиш безпощадна борба с пристрастеността и да се радваш на всяка спечелена точка.

В тази игра, зависимостта ти изпълнява функцията на самоличност, ако не напълно, то поне частично. Ти не си някой си, ти си пристрастен към алкохола (все едно – дали си виден пияница или анонимен алкохолик) или към нещо друго. Имаш нещо, от което да се срамуваш или с което понякога да се гордееш. Посещаваш любимата си кръчма или някой клуб. Срещаш различни хора, някои като теб и обсъждате проблемите си. От други получаваш съчувствие. Възможно е понякога да чуеш: „Той е много свестен, но алкохола ще го съсипе.” (ако не беше пияница, щеше ли да чуеш, че си много свесен). Някой ще се възхищава на алкохолните ти постижения, друг ще се подиграва с пиянските ти падения. Играта е интересна и ти си затънал здраво, защото знаеш, че това е лошо, но е възможно да избереш да не играеш тази игра. Колкото и да бягаш от зависимостта, тя винаги ще те настига и побеждава, но можеш да й се насладиш и да я оставиш сама да отпадне. Можеш и да продължиш, да се бунтуваш против забраните или да мразиш алкохола и поголовно да го унищожаваш. И в това няма нищо лошо, както се казва: нашето сърце е програмирано да издържи на всичко до края на живота ни.



 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Цирк. Дресьорът извежда на арената огромен крокодил, замахва и го удря с палката по главата. Крокодилът послушно отваря паст, украсена с кошмарни зъби. Без да бърза дресьорът разтваря цепката на панталона си, изважда детероден орган с внушителни размери и го слага в крокодилската паст, при гробовното мълчание на залата. Барабаните бият, удар с палката и крокодилът хлопва челюсти. Залата потресена ахва... Дресьорът отново удря крокодила по главата, вади неповредения орган и гордо го демонстрира на публиката.
Конферансието обявява: „Администрацията на цирка ще изплати $ 1000 на този, който може да повтори този трик! Има ли доброволци в залата?"
На втория ред става блондинка и, силно смутено, казва: „Може ли аз да пробвам? Само че не е нужно да ме биете по главата."