ja_mageia

Любовта е естественото състояние на живота. Хората просто по естествен начин са влюбват едни в други. Любовта е спонтанност. Тя идва изневиделица и може да изчезне изведнъж. В нея няма мотив и няма основание, ако се опитаме да я докажем по пътя на логиката, най-вероятно ще установим, че тя не съществува. В действителност, тя не просто съществува – тя е навсякъде. Не е нужно да тръгваме, за да я търсим. Тя вече ни е намерила.

От незапомнени времена човек е пленник на заблудата, че в спора се ражда истината. Често хората, като поклонници на тази идиотия, се опитват да извлекат най-доброто от някоя лоша ситуация, като се обявяват за „търсачи на истината” и безнадеждно емигрират в царството на Глупостта.

Това се случило неотдавна. Една жена притежавала позитивно мислене. Тя непрекъснато си повтаряла: „Аз съм щастлива, божествена, благословена. Нищо не може да докосне моето щастие.” Само че, съдбата не се интересува премного от нашето мислене и не само докоснала щастието й, но го размазала с гръм и трясък, или просто така се случило, но… единствения й син загинал в тежка катастрофа.

Нека си представим двама изтъкнати комарджии, в последната игра, когато всичко е на масата. Единият е затънал в дългове и даже е взел пари назаем, за да играе и за него е твърде важно да спечели, на другия не му пука, има достатъчно пари и може да си позволи всяка загуба. Играе, за да се забавлява. Кой според вас ще подобри финансовото си състояние? Разбира се. Този, който държи Royal Flush. А кой е той?... Да, точно така. Другият е вложил прекалено много важност. Съвсем основателно бихте попитали: а какво общо имат късмета и важността? Абсолютно нищо, дори може да се каже, че късметът тенденциозно я отбягва.

Във всеки човешки живот е заложено едно основно желание: да бъде значителен. Нашата значителност е качество на живота, без което не би си струвало той да бъде живян и човек всячески се стреми да остави някаква следа, че е живял, да не е все едно, дали е бил за известно време на тази планета или не е бил.
(Тук е очевиден парадоксът, че сега, когато е, човек се стреми да стане нещо после, когато няма да го има, но ще се въздържа от размисъл, за да не отпраша в друга посока.)